(Лука 13:10-17)
(проповед в ЕМЕЦ - Русе, 29.09.2013 г.)
В четвъртък имахме вечерна молитва, по време на която се радвахме на рядката възможност да се срещнем с д-р Еди Фокс, световен директор на World Methodist Evangelism и еп. Майк Уотсън, който осъществява епископски надзор в Годишната конференция на Северна Джорджия на Обединената методистка църква, в която има 1000 църкви, 1500 пастори и над 320 000 църковни членове. Той е президент на World Methodist Evangelism. Придружаваха ги и съпругите им. Мисля, че срещата беше насърчителна и полезна за всички, които присъстваха, а за мен беше и в известна степен изобличителна. Но искам да започна днешната си проповед с един фрагмент от тази среща, с една реплика, за която се сетих, разсъждавайки върху днешния евангелски текст: „Има ли някой, който да не се нуждае от Христос?” този реторичен въпрос, зададен от гостите, остана в съзнанието ми. Искам да си го зададем тази сутрин отново. Нуждаем ли се ние от Христос?
Евреите по времето на Исус очакваха Месията. Те си мислеха, че се нуждаят от Месия, който да възвърне славата на Израиля. Мислеха си, че знаят от какво имат нужда и формираха представата си за Месията според представата си за това, от което се нуждаят. В резултат всички те имаха погрешна представа.
Законниците и фарисеите живееха с фалшивото самочувствие на избрана нация. Те страдаха от това, че тяхната нация несправедливо е потискана и унижавана. Те се нуждаеха от Месия, за да възвърнат славата на своята нация. Те очакваха Месия, който да отхвърли омразната римска власт и самозванеца Ирод с неговите наследници, да възстанови величието на Храма и да превърне Израел в една суверенна и уважавана държава, Йерусалим – в световна духовна столица. В тази държава самите те щяха да бъдат аристократите, велможите, елита. В днешния текст представител им е началникът на синагогата. Той се разпорежда гордо, със самочувствие на важна личност, поучава простолюдието по духовните въпроси. Кога могат да се изцеляват и кога не могат. Но колко заблуден е той в погрешната си представа за Бога!? „Не ми идвайте да се изцелявате в извънработно време – казва той на простолюдието. – какво е това нахалство и незачитане на работното време за изцеления?! В събота е затворено за изцеления” Какво безсърдечие! Колко неадекватен е този човек! Как заслепява очите за човешкото нещастие и нужда гордостта. Началникът на синагогата не разпозна, че в неговата синагога беше дошъл самият Месия, Божият Син. Този, който е заслепен от гордост, загубва очи за нуждите на своите ближни. А който не може да прояви съчувствие и състрадание за човек, изпаднал в нужда, той не може да види Бога, не може да разпознае Месия. Той държи на спазването на закона и негодува срещу нарушителите, но това е лицемерно, защото не би бил толкова строг към себе си, ако беше в нужда. Дали той щеше да е толкова строг към себе си, ако беше живял 18 години с това отвратително гръбначно изкривяване? Едва ли. Но здравите нямат нужда от лекар, а болните.
Приятелите на началника бяха посрамени, когато Исус ги изобличи в лицемерие. В същото време множеството, простия народ се радваше искрено на славните дела, които вършеше Христос, радваше се заедно с изцелената жена. Множествата се радваха на Исус и Го следваха навсякъде. Дори той трябваше понякога да се крие от тях, да се уединява, за да се среща в молитва със Своя Отец. Следваха Го, защото Той изцеляваше болните и недъгавите, нахранваше гладните. Това, което те оценяваха в този учител, беше грижата за тялото. Те бяха бедни и за тях най-големите ценности бяха храната, облеклото и преди всичко физическото здраве. Но това също е една погрешна представа за Месия. Тя е ограничена, непълна. Те свеждат Месия до един, който може да върши чудеса, който ги храни и изцелява по чудодеен начин. Затова когато Исус доброволно и покорно тръгна към Голгота, те се отрекоха от него. Вместо Осанна, викаха Разпънете го. И в това книжници и фарисеи бяха заедно с множеството на простолюдието. И едните и другите Го осъдиха без да им мигне окото.
Изцелената жена е наречена от Исус Авраамова дъщеря. В Лука 19 гл. Исус казва на Закхей: „Днес стана спасение на този дом; защото и този е Авраамов син.” Названието Авраамова дъщеря или син е показателно. Исус го използва, за да посочи не просто израелтяни, а вярващи хора, християни, чеда на Авраам не по плът, а по дух, по вяра. Прегърбената жена разпозна в Исус истинския Божий Син. Когато Той я изцели, тя се изправи и славеше Бога. Не учителя, не изцелителя чародеец, а Бога. Тази жена беше изцелена, а Закхей се покая за алчността си. Нещо повече, те тръгнаха по пътя на спасението, те станаха Христови ученици. И това е единственото възможно нещо за човека, който разпознае в Исус Месия, Божия Син, Господ. Само учениците на Христос познават Неговата истинска същност. Само за тях Той е Господ и Спасител.
Всички се нуждаят от Христос, но за да осъзнаеш истинските си нужди и за да бъдат те задоволени, трябва да станеш Христов ученик, християнин.
Христовите ученици в Евангелието имаха непълна представа за Господа. Едва в Деяния на апостолите, след Петдесетница, ние ги виждаме изпълнени със Святия Дух, с дръзновение да живеят един славен християнски живот, изпълнен с молитва, свидетелство и грижа за другите. Но дори и ние, днешните християни, познаваме нашия Господ само отчасти. Все още не е дошло времето, когато ще Го познаем напълно. Но ние можем да знаем достатъчно и ние можем да обогатяваме познанието си за Него ден след ден, докато сме в този земен живот. Можем да изкупваме благовремието.
И ние тази сутрин виждаме един Месия, Който обикаля по синагогите, отива навсякъде, където има хора, нуждаещи се от Него. Обикаля по градове и села. Той, олицетворението на Божията любов. Проповядва, разнася Благата вест. Един Месия и Господ, Който е господар на съботата, Който е господар и е по-голям от всички заповеди и правила. Един Месия, Който заповядва на нечистите духове и те му се покоряват. Няма земна или небесна сила, която да Му се опре. Който освобождава човека и никой след него не може да го пороби, да го подчини, да ограничи в нещо свободата му. Един Месия, Който толкова много възлюби хората, че смири Себе Си до смърт на кръст. Той е същият и днес. Той е навсякъде, където хора се нуждаят от Него и призовават името Му. Неговото всесилно Слово и днес заповядва на духовете, на стихиите, на всяка сила във вселената и те Му се покоряват, изпълняват волята Му. Неговото благо Слово променя човека. Тялото и душата, целия човек. Променя го напълно и го прави съпричастен на божественото естество. Въпреки че и днес хората продължават да го мразят, да заговорничат против Него, да Го предават, да Го хулят и обиждат, да Го отхвърлят, да Го затварят, да Го бият и убиват, да Го разпъват на кръст, Той е същият. Той идва при нас със Своята непобедима любов и ни пита: Имате ли нужда от Исус? Имате ли нужда от такъв Господ като мен? Изборът е наш. Ще бъдем ли посрамени от Божието изобличение или ще се зарадваме за славните Му дела? Лично аз не мога да отхвърля такава покана. Нуждая се от Исус? Кой би могъл да Го отхвърли?!
сряда, 2 октомври 2013 г.
вторник, 26 февруари 2013 г.
Защо Бойко Борисов бяга от всяко сътрудничество с Иван Костов „като дявол от тамян”
От предизборната кампания през 2009 година всички си спомнят оня клип със секирата и с посланието: „Гласуваш за Бойко – получаваш Костов”. Нали? Така БСП не само плашеше своя електорат, но искаше да отблъсне от ГЕРБ всички гласоподаватели, за които Костов е олицетворение на провалените надежди за леснопостижимо благоденствие. Тази тактика на БСП не успя. Не защото „предсказанието” от клипа не беше страшно за хората, а защото те интуитивно усещаха, че Бойко няма и не може да има нищо общо с Костов. Няма как те двамата да се сработят, да „теглят заедно в един впряг”.
Все пак, през първата година на мандата Синята коалиция подкрепяше Правителството на ГЕРБ. Логично, имайки предвид високата степен на припокриване в предизборните програми за управление. Постепенно, обаче стана ясно, че ГЕРБ нямат намерение да изпълняват последователно собствената си програма. Лъсна в целия си блясък липсата на политическа воля за реформи, принципното неразбиране на начините на функциониране и на предимствата на пазарната икономика, устремното спускане по „пистата” на евтиния популизъм, деморализиращото залитане по прокомунистическата носталгия, безпринципната и непоследователна външна политика и т.н. Накратко, маските падаха една след друга и отдулу имаше ... други маски.
В началото на мандата от СК предложиха коалиция във формат ЕНП (Европейска народна партия) с ясно разписани в споразумение общи цели и политики. Това гарантираше стабилно мнозинство от около 130 гласа, към което можеха да се прибавят отделни депутати или дори цялата група на РЗС, а в отделни гласувания и депутати от Атака. По някои въпроси дори имаше перспектива за постигане на конституционно мнозинство (мнозинство, изисквано за промяна на Конституцията – 2/3). Вместо това, ГЕРБ направиха правителство на малцинството. В никакъв случай с Костов, беше първото им ръководно правило. Бойко дори се опита да „прелъсти” СДС и Мартин Димитров за коалиция, но без Костов. Защо тази негативна фиксация?
Кабинетът Борисов дълго време се крепеше на безусловната подкрепа на „собствените МУ” депутати и на безкритичната поддръжка от Атака и РЗС. Когато в един период преди президентските и местните избори Атака и РЗС се опитаха да демонстрират еманципация, просто групите им се разпаднаха. От тях се отделиха депутати, които станаха „независими”, подкрепящи ГЕРБ. С гениалната си интуиция Борисов беше напипал слабите места в Парламента и ги използваше безкрупулно в своя партийна и лична изгода. А неговата изгода, неговата страст беше и е властта.
Сега, след преждевременния край на мандата му, след като скоропостижно „глътна вода” като власите – накрая на Дунава, е ясно, че неговите десни убеждения са просто тактически, а не вътрешно присъщи. Бойко стана десен, защото това беше необходимо, за да вземе властта. Когато конюнктурата предполагаше, той охотно реабилитираше бай Тошо и комунизма. И в тази роля стоеше далеч по-автентично, отколкото в „дясната”. Той се възхищаваше от Путин, но когато американците му скръцнаха със зъби, спря Белене. Скоро след което пък даде зелена светлина за провеждане на референдума и дори конституира Инициативен комитет в подкрепа на строителството на АЕЦ-а. После пак се извъртя и каза: „Три пъти НЕ!”. Но в едно остана последователен. Никога заедно с Костов!
Бойко се възхищаваще и от Доган, когото определяше като най-силния политик на прехода. Страхът му от него стигна дотам, че да го обвини истерично, че го е „поръчал”. Но имаше един по-голям страх – Костов.
Бойко е голям комплексар. Вече всички виждат това ясно. Но най-големият му комплекс е Костов. БСП не успяха да убедят избирателите в своето предизборно внушение: „Гласуваш за Бойко – получаваш Костов!”. Но все пак имаха известен успех. Техните PR-и успяха да разконспирират най-слабото място на самия Борисов. Те успяха да му внушат да бяга от Костов като „дявол от тамян”. За тях Костов беше и си остава голямата опасност. Ако Бойко беше направил коалиция с Костов и СК, нямаше да се стигне до тази политическа криза, отдавна щяхме да сме забравили за Белене, може би щяхме да сме в Шенген, монополите щяха да са в ъгъла, а БСП нямаше да се готви за нова тройна коалиция с ДПС и Кунева.
Бойко бяга от Костов, защото той не е автентичен десен, а тактически десен, защото си има собстена партия и собствени депутати, които може да подарява комуто си ще на порции по 20 парчета. Защото държи на „свободата си” да остане безпринципен, свободно да лъже и лицемерничи, но да запази власттта колкото може по-дълго.
сряда, 9 януари 2013 г.
ЩЕ ДОИГРАЕМ ЛИ ИГРАТА
Щe доиграем ли играта?
попита ти и аз в захлас отвърнах: Да!
Но нещо трепна ми в душата
и осъзнах, че туй не бе игра.
А ти усмихна се игриво
и мъничко смутено, може би.
Игра и смут – о, колко е красиво!
Ще стигна ли до дъното на тез очи?
Играта е приятно занимателна,
забравяме умора, грижи, труд.
И затова изглежда привлекателна,
когато от въпроси сме във смут.
Внезапен телефонен звън прекъсна
тази многозначителна игра.
И работата мислите откъсна
от моята объркана глава.
Ще доиграем ли играта? -
попитах аз и ти в захлас отвърна: Да!
И върнаха се мислите обратно
във моята объркана глава.
22.06.2010 г.
попита ти и аз в захлас отвърнах: Да!
Но нещо трепна ми в душата
и осъзнах, че туй не бе игра.
А ти усмихна се игриво
и мъничко смутено, може би.
Игра и смут – о, колко е красиво!
Ще стигна ли до дъното на тез очи?
Играта е приятно занимателна,
забравяме умора, грижи, труд.
И затова изглежда привлекателна,
когато от въпроси сме във смут.
Внезапен телефонен звън прекъсна
тази многозначителна игра.
И работата мислите откъсна
от моята объркана глава.
Ще доиграем ли играта? -
попитах аз и ти в захлас отвърна: Да!
И върнаха се мислите обратно
във моята объркана глава.
22.06.2010 г.
петък, 25 ноември 2011 г.
събота, 24 септември 2011 г.
Какво огромно объркване има в СДС
Какво огромно объркване има в СДС! Те не могат да разберат защо от ДСБ са възмутени от договора, който подписаха с ОДС.
„ДСБ не приема присъединяване *с* до-го-вор. В случая с РЗС приема подкрепа *без* договор. И обвинявате СДС, че иска да да осигури подкрепа на други партии с договор? Ако Софиянски беше подкрепил Румен Христов, както Янев - Прошков? Добре ли щеше да е?”
Това е цитат от дискусия във Фейсбук от Мария Ненова – председател на СДС – Перник и зам.-председател на МСДС. Как е възможно това да бъде контрааргумента на възмущението на ДСБ!? Как е възможно с този аргумент да се защитава този „предателски” договор?! Явно трябва да им се обяснява бавно:
1. СДС пренебрегна основния си партньор в Синята коалиция – ДСБ, и сключи предизборно споразумение с друга коалиция.
2. Един ден преди крайният срок за регистрация, съвършено изненадващо за публиката (може и партийните централи да са били информирани, но това не прави преговорите публични – за публиката това беше ШОК), Румен Христов бе регистриран официално като кандидат-президент от коалиция, която няма нищо общо със СК. Те казват: „Липсва само ДСБ.” Е, значи липсва половината. За какво беше тогава цялата работа, която свършихте около предварителните избори?
3. Ако ОДС беше толкова загрижено за дясното обединение какво им пречеше да декларират своята подкрепа и да работят за избирането на Христов? Да, Софиянски можеше да подкрепи Христов, както Янев – Прошков. И това щеше да е добре, защото щеше да е необвързващо, щеше да е едностранно волеизявление. Всеки може да издигне собствен кандидат или да подкрепи някой, издигнат от друг/и. Във втория случай, обаче, може само да подкрепя или да не подкрепя. Когато се сключи коалиционно споразумение, обаче, то трябва да се спазва, то има обвързващи клаузи и за двете (или повече) страни. Но не, те не се интересуват от изборните резултати. Тяхната цел е не десните хора в България да имат силно предстваителство, а те самите да са основния фактор в това обединение. Те не питат хората: „Искате ли да ви представляваме?” Те искат да измамят хората, да ги поставят пред свършен факт: „Ние се разбрахме да ви представляваме.” Е, ние сме граждани и не сме съгласни те да ни представляват.
4. Няма никакви договорки, няма дори разговори между ДСБ и РЗС. РЗС подкрепя Прошков, защото няма собствен кандидат и защото вижда някакви изгоди за себе си. Вие подозирате, че има тайни договорки. Не съм от кухнята, но не се притеснявам от това. Знаете ли защо? Защото няма до-го-вор. Няма нищо подписано. РЗС не може да има никакви претенции, след като няма договор. Това е толкова просто. Не ме интересува говорили ли са си с ДСБ и какво.
5. Още нещо за формата „Синята коалиция +”. Аз съм за това. СК+ означава и други десни и сродни партии и обединения да подкрепят кандидатите излъчени от СК с предварителни избори, или с преговори по места, където нямаше предварителни избори. Този формат беше разбит от СДС, когато регистрираха за президентските избори друга коалиция – не +, а вместо СК. Този формат продължава да е жив, макар и доста отслабен, благодарение на ДСБ, които продължават да държат на това, което са подписали.
6. Младите и неопетнени в СДС имат един проблем. Те се включиха в политическия живот след провала на изборите през 2001 г. Те нямат лично политическо минало, но решиха, че изобщо няма никакво минало, че миналото трябва да бъде загърбено, забравено, изоставено. Но миналото съществува и без да се научат уроците от миналото, не може да се върви напред. Като се пренебрегва миналото се получава така, че политически призраци като Софиянски и Бакърджиев постоянно изплуват от него, появяват се и объркват младите, карат ги да се чудят какво се случва, защо става така, защо усилията ни остават напрази. Синята идея наистина има нужда от нови лица, неопетнени лица, но: първо – нови и неопетнени не е едно и също (има и стари неопетнени има и нови, но опетнени – като злополучния собственик на Спетема например); и второ – новите лица трябва да са добре подготвени, да знаят, че не всичко започва с тях, да се отнасят с уважение към старите и да препрочитат миналото, за да си вземат поука от него.
„ДСБ не приема присъединяване *с* до-го-вор. В случая с РЗС приема подкрепа *без* договор. И обвинявате СДС, че иска да да осигури подкрепа на други партии с договор? Ако Софиянски беше подкрепил Румен Христов, както Янев - Прошков? Добре ли щеше да е?”
Това е цитат от дискусия във Фейсбук от Мария Ненова – председател на СДС – Перник и зам.-председател на МСДС. Как е възможно това да бъде контрааргумента на възмущението на ДСБ!? Как е възможно с този аргумент да се защитава този „предателски” договор?! Явно трябва да им се обяснява бавно:
1. СДС пренебрегна основния си партньор в Синята коалиция – ДСБ, и сключи предизборно споразумение с друга коалиция.
2. Един ден преди крайният срок за регистрация, съвършено изненадващо за публиката (може и партийните централи да са били информирани, но това не прави преговорите публични – за публиката това беше ШОК), Румен Христов бе регистриран официално като кандидат-президент от коалиция, която няма нищо общо със СК. Те казват: „Липсва само ДСБ.” Е, значи липсва половината. За какво беше тогава цялата работа, която свършихте около предварителните избори?
3. Ако ОДС беше толкова загрижено за дясното обединение какво им пречеше да декларират своята подкрепа и да работят за избирането на Христов? Да, Софиянски можеше да подкрепи Христов, както Янев – Прошков. И това щеше да е добре, защото щеше да е необвързващо, щеше да е едностранно волеизявление. Всеки може да издигне собствен кандидат или да подкрепи някой, издигнат от друг/и. Във втория случай, обаче, може само да подкрепя или да не подкрепя. Когато се сключи коалиционно споразумение, обаче, то трябва да се спазва, то има обвързващи клаузи и за двете (или повече) страни. Но не, те не се интересуват от изборните резултати. Тяхната цел е не десните хора в България да имат силно предстваителство, а те самите да са основния фактор в това обединение. Те не питат хората: „Искате ли да ви представляваме?” Те искат да измамят хората, да ги поставят пред свършен факт: „Ние се разбрахме да ви представляваме.” Е, ние сме граждани и не сме съгласни те да ни представляват.
4. Няма никакви договорки, няма дори разговори между ДСБ и РЗС. РЗС подкрепя Прошков, защото няма собствен кандидат и защото вижда някакви изгоди за себе си. Вие подозирате, че има тайни договорки. Не съм от кухнята, но не се притеснявам от това. Знаете ли защо? Защото няма до-го-вор. Няма нищо подписано. РЗС не може да има никакви претенции, след като няма договор. Това е толкова просто. Не ме интересува говорили ли са си с ДСБ и какво.
5. Още нещо за формата „Синята коалиция +”. Аз съм за това. СК+ означава и други десни и сродни партии и обединения да подкрепят кандидатите излъчени от СК с предварителни избори, или с преговори по места, където нямаше предварителни избори. Този формат беше разбит от СДС, когато регистрираха за президентските избори друга коалиция – не +, а вместо СК. Този формат продължава да е жив, макар и доста отслабен, благодарение на ДСБ, които продължават да държат на това, което са подписали.
6. Младите и неопетнени в СДС имат един проблем. Те се включиха в политическия живот след провала на изборите през 2001 г. Те нямат лично политическо минало, но решиха, че изобщо няма никакво минало, че миналото трябва да бъде загърбено, забравено, изоставено. Но миналото съществува и без да се научат уроците от миналото, не може да се върви напред. Като се пренебрегва миналото се получава така, че политически призраци като Софиянски и Бакърджиев постоянно изплуват от него, появяват се и объркват младите, карат ги да се чудят какво се случва, защо става така, защо усилията ни остават напрази. Синята идея наистина има нужда от нови лица, неопетнени лица, но: първо – нови и неопетнени не е едно и също (има и стари неопетнени има и нови, но опетнени – като злополучния собственик на Спетема например); и второ – новите лица трябва да са добре подготвени, да знаят, че не всичко започва с тях, да се отнасят с уважение към старите и да препрочитат миналото, за да си вземат поука от него.
вторник, 6 септември 2011 г.
ХРИСТИЯНСКАТА СВОБОДА
Защо християнството е най-свободния мироглед? Християнството е мироглед, основан на Божията любов, открита ни в личността на Исус Христос (Римл. 8:39). Любовта на Бога към Неговото творение и специално към човека е в основата, в същността, в началото и в края на християнството. Тази любов е границата на човешката свобода. А тази любов е необятна, следователно и за свободата няма граници.
Как да измерим свободата на един човек? Човек увеличава своята свобода чрез усвояване на нови знания и умения, чрез преживяване на нови опитности. Когато попадне в нова, непозната за него ситуация, човек се чувства неудобно, не знае какво да каже, какво да направи, как да се държи, чувствата му са объркани. Постепенно човек придобива опит и се научава да се справя, да живее в тази ситуация. Разширила се е територията, в която той се чувства добре, в която е свободен. Разширила се е, нарастнала е неговата свобода.
Доколко съществуват ограничения на свободата? Щом казвам, че любовта е граница на свободата, значи ограниченията са етични. Десетте заповеди от Библията, мислени като един надхристиянски етичен кодекс, са основата на една универсална човешка етика. Да вземем например заповедта „Не прелюбодействай!”. Тя е най-интересно предизвикателство за едно изследване на свободата. Сякаш самото естество на човека се бунтува срещу тази заповед. Не забранява ли тя „свободната любов”? Не противоречи ли тази заповед на самата същност на свободата? Не е ли всяка забрана в екзистенциален сблъсък с понятието за свобода?
За мен най-точния превод на „прелюбодейство” е злоупотреба с любовта. Не прелюбодействай означава не злоупотребявай с любовта. За да оправдае едно свое действие, че не е грях, а е просто изява на неговата свобода, човекът си служи с любовта. Наистина любовта ни оправдава. Можем да кажем всичко, да си помислим всичко, да направим всичко, което иначе би било грешно (престъпно, неетично), но „любовта покрива множество грехове”. Любовта превръща иначе грешната мисъл, дума, действие в добра мисъл, дума, действие. Но истинската любов, а не прелюбодейството, не злоупотребата с любовта.
В книгата Песен на песните възлюбената на три пъти се обръща към своите приятелки в моминството с думите: „Заклевам ви, йеруалимски дъщери, да не възбудите, нито да събудите любовта ми, преди да пожелае”. Тя копнее за близост със своя възлюбен. Ласките му са в мислите й и на яве и на сън. Но потиска своите чувства. Защо? Къде остава свободата, за която всеки човек с основание претендира? Защо да не може човек да даде воля на чувствата си, особено ако очаква те да са споделени? Двамата се обичат един друг и какво е това, което ги спира да вкусят плодовете на любовта си, какво ги кара да потискат чувствата си и да отлагат удоволствието и насладата от любовта?
Отговорът на този въпрос има две страни:
1. Любовта е взаимоотношение, а не само отношение на един човек към друг. Разбира се, има несподелена любов. Не казвам, че тя не е силна, но точно в нейната несподеленост е драматично трагичната й сила, нейната разрушителна и саморазрушителна сила. Само споделената любов, само любовта – взаимоотношение има съзидателна сила. Съзидателна и за двамата възлюбени, и за света около тях. Въздържането, подтискането на любовните чувства, докато се убедиш в тяхната взаимност, е единият отговор.
2. Любовта е обществен феномен. Тя никога не засяга само двамата души. Когато двама се влюбват, те забравят за всички около себе си и сякаш са сами на целия свят. И това им харесва. Те нямат нужда от никого и от нищо, освен един от друг. Но скоро нещата се променят. Младите разбират, че с връзката им не се изчерпва всичко в живота. И тук не става дума за това, че те ще се сблъскат със съпротива, с неразбиране, с предразсъдъци, с ревност, завист, съперничество и т.н. Не, много скоро те просто ще имат нужда да споделят своята радост от любовта и с други човешки същества. Ще осъзнаят, че има и други важни, добри и ценни неща, от които се нуждаят, за да е пълно щастието им. И че тяхната любов е нещо, което отваря нови хоризонти в техния живот, издига тяхната стойност като личност, че те взаимно се допълват, израстват заедно и поотделно и са способни за велики дела в обществото. И тази обвързаност на любовта с обществото прави от изключителна важност официалното, тържествено обявяване на любовта. Според Божия промисъл, обществото е приело брачната церемония, венчавката, да бъде официалното начало на любовта. Бракът е тайнствено свързване на двама души в доживотна любовна връзка. Не че любовта не е съществувала преди брака. Тя се е появила, бушувала е в гърдите и в стомасите на младежа и девойката, издавала се е в усмихнатите лица и поруменелите бузи, в разменените любовни признания и обещания, напирала е отвсякъде, но младите са я потиснали до официалната церемония. Разбирам, че това е неприемливо за нехристияните, или за тези, чието християнство е частично и избирателно, или изкривено. Но затова бракът е тайнство, защото не може напълно да се обясни рационално, защото Бог е Този, Който съчетава, Който създава любовната връзка и я поддържа.
И така, „Не прелюбодействай”, не злоупотребявай с любовта, е заповед, която слага ограничения на свободата, не за да я задуши, а за да я разшити, за да отвори пред нея нови хоризонти. Любовта е гориво на свободата, което й е нужно, за да превключи на трета космическа скорост и да премине отвъд границите на Слънчевата система.
Но да не се ограничаваме само в една заповед при тази етическа аргументация. Какво да кажем за „Не убивай”. Господ Исус ни показва сърцевината на тази заповед с думите Си от Евангелието: „Но аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда.” (Мат. 5:22). Е, приемаме, че нямаме право да отнемаме човешки живот, макар, честно казано, понякога да ни се иска еди-кой-си да не е между живите, обаче да не се гневим и да не можем да излеем гнева си, да не можем да кажем на някого колко сме му ядосани, това вече е прекалено. А и не е полезно. Не е полезно за нас да потискаме гнева си, не е полезно и за другия – той трябва да разбере, че не е прав, да се почувства зле, за да се поправи. И кой ще прецени има ли причина за гнева или не? Разковничето на това привидно противоречие, естествено пак е любовта. Тя е тази, която налага правилните ограничения. И в случая с тази заповед любовта е тази, която изяснява смисъла на ограничението и го превръща от "спирачка" за човешкото действие в "газ", стимул, катализатор за човека да разшири територията на своята свобода. Любовта превръща ограничителната заповед в освобождаваща. „Любовта изпълнява закона”. В двойната заповед за любовта от Новия Завет се съдържа, събира и изпълнява целият Закон.
Християнството е религия на свободата, ограничена от любовта.
Не, християнството е мироглед на свободата, освободен от любовта.
Християнството е освободена свобода, свобода на квадрат, мултиплицирана свобода.
Как да измерим свободата на един човек? Човек увеличава своята свобода чрез усвояване на нови знания и умения, чрез преживяване на нови опитности. Когато попадне в нова, непозната за него ситуация, човек се чувства неудобно, не знае какво да каже, какво да направи, как да се държи, чувствата му са объркани. Постепенно човек придобива опит и се научава да се справя, да живее в тази ситуация. Разширила се е територията, в която той се чувства добре, в която е свободен. Разширила се е, нарастнала е неговата свобода.
Доколко съществуват ограничения на свободата? Щом казвам, че любовта е граница на свободата, значи ограниченията са етични. Десетте заповеди от Библията, мислени като един надхристиянски етичен кодекс, са основата на една универсална човешка етика. Да вземем например заповедта „Не прелюбодействай!”. Тя е най-интересно предизвикателство за едно изследване на свободата. Сякаш самото естество на човека се бунтува срещу тази заповед. Не забранява ли тя „свободната любов”? Не противоречи ли тази заповед на самата същност на свободата? Не е ли всяка забрана в екзистенциален сблъсък с понятието за свобода?
За мен най-точния превод на „прелюбодейство” е злоупотреба с любовта. Не прелюбодействай означава не злоупотребявай с любовта. За да оправдае едно свое действие, че не е грях, а е просто изява на неговата свобода, човекът си служи с любовта. Наистина любовта ни оправдава. Можем да кажем всичко, да си помислим всичко, да направим всичко, което иначе би било грешно (престъпно, неетично), но „любовта покрива множество грехове”. Любовта превръща иначе грешната мисъл, дума, действие в добра мисъл, дума, действие. Но истинската любов, а не прелюбодейството, не злоупотребата с любовта.
В книгата Песен на песните възлюбената на три пъти се обръща към своите приятелки в моминството с думите: „Заклевам ви, йеруалимски дъщери, да не възбудите, нито да събудите любовта ми, преди да пожелае”. Тя копнее за близост със своя възлюбен. Ласките му са в мислите й и на яве и на сън. Но потиска своите чувства. Защо? Къде остава свободата, за която всеки човек с основание претендира? Защо да не може човек да даде воля на чувствата си, особено ако очаква те да са споделени? Двамата се обичат един друг и какво е това, което ги спира да вкусят плодовете на любовта си, какво ги кара да потискат чувствата си и да отлагат удоволствието и насладата от любовта?
Отговорът на този въпрос има две страни:
1. Любовта е взаимоотношение, а не само отношение на един човек към друг. Разбира се, има несподелена любов. Не казвам, че тя не е силна, но точно в нейната несподеленост е драматично трагичната й сила, нейната разрушителна и саморазрушителна сила. Само споделената любов, само любовта – взаимоотношение има съзидателна сила. Съзидателна и за двамата възлюбени, и за света около тях. Въздържането, подтискането на любовните чувства, докато се убедиш в тяхната взаимност, е единият отговор.
2. Любовта е обществен феномен. Тя никога не засяга само двамата души. Когато двама се влюбват, те забравят за всички около себе си и сякаш са сами на целия свят. И това им харесва. Те нямат нужда от никого и от нищо, освен един от друг. Но скоро нещата се променят. Младите разбират, че с връзката им не се изчерпва всичко в живота. И тук не става дума за това, че те ще се сблъскат със съпротива, с неразбиране, с предразсъдъци, с ревност, завист, съперничество и т.н. Не, много скоро те просто ще имат нужда да споделят своята радост от любовта и с други човешки същества. Ще осъзнаят, че има и други важни, добри и ценни неща, от които се нуждаят, за да е пълно щастието им. И че тяхната любов е нещо, което отваря нови хоризонти в техния живот, издига тяхната стойност като личност, че те взаимно се допълват, израстват заедно и поотделно и са способни за велики дела в обществото. И тази обвързаност на любовта с обществото прави от изключителна важност официалното, тържествено обявяване на любовта. Според Божия промисъл, обществото е приело брачната церемония, венчавката, да бъде официалното начало на любовта. Бракът е тайнствено свързване на двама души в доживотна любовна връзка. Не че любовта не е съществувала преди брака. Тя се е появила, бушувала е в гърдите и в стомасите на младежа и девойката, издавала се е в усмихнатите лица и поруменелите бузи, в разменените любовни признания и обещания, напирала е отвсякъде, но младите са я потиснали до официалната церемония. Разбирам, че това е неприемливо за нехристияните, или за тези, чието християнство е частично и избирателно, или изкривено. Но затова бракът е тайнство, защото не може напълно да се обясни рационално, защото Бог е Този, Който съчетава, Който създава любовната връзка и я поддържа.
И така, „Не прелюбодействай”, не злоупотребявай с любовта, е заповед, която слага ограничения на свободата, не за да я задуши, а за да я разшити, за да отвори пред нея нови хоризонти. Любовта е гориво на свободата, което й е нужно, за да превключи на трета космическа скорост и да премине отвъд границите на Слънчевата система.
Но да не се ограничаваме само в една заповед при тази етическа аргументация. Какво да кажем за „Не убивай”. Господ Исус ни показва сърцевината на тази заповед с думите Си от Евангелието: „Но аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда.” (Мат. 5:22). Е, приемаме, че нямаме право да отнемаме човешки живот, макар, честно казано, понякога да ни се иска еди-кой-си да не е между живите, обаче да не се гневим и да не можем да излеем гнева си, да не можем да кажем на някого колко сме му ядосани, това вече е прекалено. А и не е полезно. Не е полезно за нас да потискаме гнева си, не е полезно и за другия – той трябва да разбере, че не е прав, да се почувства зле, за да се поправи. И кой ще прецени има ли причина за гнева или не? Разковничето на това привидно противоречие, естествено пак е любовта. Тя е тази, която налага правилните ограничения. И в случая с тази заповед любовта е тази, която изяснява смисъла на ограничението и го превръща от "спирачка" за човешкото действие в "газ", стимул, катализатор за човека да разшири територията на своята свобода. Любовта превръща ограничителната заповед в освобождаваща. „Любовта изпълнява закона”. В двойната заповед за любовта от Новия Завет се съдържа, събира и изпълнява целият Закон.
Християнството е религия на свободата, ограничена от любовта.
Не, християнството е мироглед на свободата, освободен от любовта.
Християнството е освободена свобода, свобода на квадрат, мултиплицирана свобода.
понеделник, 6 юни 2011 г.
Петър Увалиев за Данила Стоянова
Попаднах случайно на този великолепен текст на Петър Увалиев за тази неизвестна за мен досега поетеса. Споделям го и тук. Нека да го има на още едно място. Може пък някой да попадне на него случайно и "да му свърши работа".
В памет на Данила Стоянова
Петър Увалиев
Тежи ми, боли ме, че приживе не изповядах на Данила Стоянова всичко, което сега се опитвам нескопосно да разкажа: възхищението и преклонението пред поетичното превъплъщение на тихата й мъка. И още по-тихата й мъдрост. Но кой би имал нечовешката дързост да заговори за смърт, вгледан в дълбоките й, умни очи, които чакаха чудо. Но знаеха, че това чудо не може да се стори:
Година вече чакам
моето лале да се разлисти,
обгърнато във багрите на пролетната лудост,
да бликне хладна свежест през затиснатите пори,
запънатите листи сънливо да разтвори,
да потреперва сладко в живи цветни тръпки,
най-после да е цвете, а не надеждна пъпка.
Омръзна ми да сменям
в чашите водата,
където клати своя гол,
зелен и кръгъл крак,
днес не издържах, протегнах се и го разтворих.
И с допира едва разбрах
стиснатите устни,
дъхът вътре сдържан - да не се изпусне;
моето малко цвете със сурова суета
криело в листите неразтворени
смъртта си.
Тези безбурно покъртителни редове са истинското чудо. Те са писани в 1977 г. от невръстна девойка, която излиза от живота още преди да е влязла в него. Данила Стоянова умира приживе, умира два пъти - веднъж косвено, през сътресението от светкавичната смърт на бащата, стрелочник в неначенатия й жизнен път, и още веднъж - пряко, в нейното собствено хождение по мъките на неумолимо, тромаво, ежедневно умиране. Би било напълно естествено тази дваж злочеста участ да изригне в неистови вопли. Такова е естеството на простосмъртните - моето и вашето.
Но Данила Стоянова е друга. Тя е надсмъртна. Затова тя не ридае. Тя не роптае. С потресающо неземна ведрина тя пише: "Аз зная само, че мойто погребение/не ще се състои./ Защото трудно се погребва този, /който е изравнил смъртта с живота/ и живее и във двете." Словоредът на тази пределна изповед е пределно непристорен. Той разчупва веригите на учебникарската граматика и кухия кънтеж на казионното гръмословие. Тази безпристорна разговорност е доказателство за непринудената вглъбеност на това необикновено българско момиче.
Когато срещнеш нещо...
Ако не можеш да го разбереш -
измисли си го.
И то ще ти даде най-силния си смисъл.
Убягва ли от погледа ти -
представи си го.
И ще видиш образа му най-истински.
Преди да го докоснеш -
усети го.
И всеки допир ще остане вече
груб и недостатъчен.
Когато срещнеш нещо,
срещни го с себе си -
и ще се срещнеш с него.
Мъчно може да си представи човек, че тази чувствена мисловност или мисловна чувствителност е Божи дар, проявен от едва ли не дете, още в 1975 г., малко преди то да бъде пронизано от светкавицата на двулика и злолика прокоба. Тази негова глъбина не е вносна, лесна и неуместна като ален лампаз към бозави потури. Тя е природна, самородна и благородна. Тя пресява, утаява и облагородява житейските изпитания на Данила Стоянова. И я превръща в чиста и лъчиста весталка на смъртта.
Други гледат на смъртта, приковани към ронливия бряг на живота. Очите на Димитър Бояджиев са много уморени от ужаса на скъдния му ден. За него е "вечно нощта безсърдечна", защото го мори съзнанието, че той непрекъснато изкупва отчаян "незнайна вина". Когато говори за чужда смърт, Пенчо Славейков дословно преписва Леопарди - "Моррино": "Ще умрем. Неведомо е всичко, освен нашата смърт". Но когато заговаря за собствената си смърт, псаломът на поета се превръща в наставническо завещание, което разпорежда на приятелите му какво да сторят, когато той умре. Колкото и да е покъртително надгробното ридание на Иван Вазов в "Сливница", то си остава литургично оправдание на една безсмислена смърт. Даже и вечните, "безбрежните води" на Яворовата "Нирвана" се помътват, когато в тях се оглежда "смъртта-ужасен призрак".
Данила Стоянова гледа на живота от гранитния бряг на смъртта. Затова тя, и само тя, може да говори и за "отдаване на това, което бях (и не съм) и няма да бъда". Затова тя, и само тя, е овластена да настоява, че "трябва да знаеш кой си/и имало ли е някого". Затова тя, и само тя, озарява с ново достойнство стария въпрос: "Какъв цвят има този свят?". За да намерят своя отговор, непредписан от заповедническа власт, и дваж по-заповедническа сласт, сетивата се напрягат, изопват се, жужат като пчела или струна. "Загърмява птичият полет в тихото". "Безшумни гръмотевици цепят луната". Но отговорът не иде. Защото самотното момиче знае много неща - и съзнава, че няма сила да ги разбере. И наистина, свръхчовешка сила му е необходима, за да разбере, че "в огромния въздух се раждаше смърт". Поезията на Данила Стоянова е летопис на този подвиг. Тя не споменава нищо за страшните телесни мъки, а само казва: "Аз усетих най-накрая болката на безкрая".
Гласът на Данила Стоянова е глас на този безкрай. Затова той няма да отшуми, а ще ромоли безкрай, за да възвестява всеки бъден ден нейния пророчески епитаф:
В памет! - бих изкрещяла.
В памет - бих ви задържала.
За секунда - да си взема паметта ви,
за да не изгние със телата.
И да си повтаря сама на себе си -
в памет! - на незапочнатото и невъзможно,
на отминалото начало на паметта.
Септември 1984 г.
В памет на Данила Стоянова
Петър Увалиев
Тежи ми, боли ме, че приживе не изповядах на Данила Стоянова всичко, което сега се опитвам нескопосно да разкажа: възхищението и преклонението пред поетичното превъплъщение на тихата й мъка. И още по-тихата й мъдрост. Но кой би имал нечовешката дързост да заговори за смърт, вгледан в дълбоките й, умни очи, които чакаха чудо. Но знаеха, че това чудо не може да се стори:
Година вече чакам
моето лале да се разлисти,
обгърнато във багрите на пролетната лудост,
да бликне хладна свежест през затиснатите пори,
запънатите листи сънливо да разтвори,
да потреперва сладко в живи цветни тръпки,
най-после да е цвете, а не надеждна пъпка.
Омръзна ми да сменям
в чашите водата,
където клати своя гол,
зелен и кръгъл крак,
днес не издържах, протегнах се и го разтворих.
И с допира едва разбрах
стиснатите устни,
дъхът вътре сдържан - да не се изпусне;
моето малко цвете със сурова суета
криело в листите неразтворени
смъртта си.
Тези безбурно покъртителни редове са истинското чудо. Те са писани в 1977 г. от невръстна девойка, която излиза от живота още преди да е влязла в него. Данила Стоянова умира приживе, умира два пъти - веднъж косвено, през сътресението от светкавичната смърт на бащата, стрелочник в неначенатия й жизнен път, и още веднъж - пряко, в нейното собствено хождение по мъките на неумолимо, тромаво, ежедневно умиране. Би било напълно естествено тази дваж злочеста участ да изригне в неистови вопли. Такова е естеството на простосмъртните - моето и вашето.
Но Данила Стоянова е друга. Тя е надсмъртна. Затова тя не ридае. Тя не роптае. С потресающо неземна ведрина тя пише: "Аз зная само, че мойто погребение/не ще се състои./ Защото трудно се погребва този, /който е изравнил смъртта с живота/ и живее и във двете." Словоредът на тази пределна изповед е пределно непристорен. Той разчупва веригите на учебникарската граматика и кухия кънтеж на казионното гръмословие. Тази безпристорна разговорност е доказателство за непринудената вглъбеност на това необикновено българско момиче.
Когато срещнеш нещо...
Ако не можеш да го разбереш -
измисли си го.
И то ще ти даде най-силния си смисъл.
Убягва ли от погледа ти -
представи си го.
И ще видиш образа му най-истински.
Преди да го докоснеш -
усети го.
И всеки допир ще остане вече
груб и недостатъчен.
Когато срещнеш нещо,
срещни го с себе си -
и ще се срещнеш с него.
Мъчно може да си представи човек, че тази чувствена мисловност или мисловна чувствителност е Божи дар, проявен от едва ли не дете, още в 1975 г., малко преди то да бъде пронизано от светкавицата на двулика и злолика прокоба. Тази негова глъбина не е вносна, лесна и неуместна като ален лампаз към бозави потури. Тя е природна, самородна и благородна. Тя пресява, утаява и облагородява житейските изпитания на Данила Стоянова. И я превръща в чиста и лъчиста весталка на смъртта.
Други гледат на смъртта, приковани към ронливия бряг на живота. Очите на Димитър Бояджиев са много уморени от ужаса на скъдния му ден. За него е "вечно нощта безсърдечна", защото го мори съзнанието, че той непрекъснато изкупва отчаян "незнайна вина". Когато говори за чужда смърт, Пенчо Славейков дословно преписва Леопарди - "Моррино": "Ще умрем. Неведомо е всичко, освен нашата смърт". Но когато заговаря за собствената си смърт, псаломът на поета се превръща в наставническо завещание, което разпорежда на приятелите му какво да сторят, когато той умре. Колкото и да е покъртително надгробното ридание на Иван Вазов в "Сливница", то си остава литургично оправдание на една безсмислена смърт. Даже и вечните, "безбрежните води" на Яворовата "Нирвана" се помътват, когато в тях се оглежда "смъртта-ужасен призрак".
Данила Стоянова гледа на живота от гранитния бряг на смъртта. Затова тя, и само тя, може да говори и за "отдаване на това, което бях (и не съм) и няма да бъда". Затова тя, и само тя, е овластена да настоява, че "трябва да знаеш кой си/и имало ли е някого". Затова тя, и само тя, озарява с ново достойнство стария въпрос: "Какъв цвят има този свят?". За да намерят своя отговор, непредписан от заповедническа власт, и дваж по-заповедническа сласт, сетивата се напрягат, изопват се, жужат като пчела или струна. "Загърмява птичият полет в тихото". "Безшумни гръмотевици цепят луната". Но отговорът не иде. Защото самотното момиче знае много неща - и съзнава, че няма сила да ги разбере. И наистина, свръхчовешка сила му е необходима, за да разбере, че "в огромния въздух се раждаше смърт". Поезията на Данила Стоянова е летопис на този подвиг. Тя не споменава нищо за страшните телесни мъки, а само казва: "Аз усетих най-накрая болката на безкрая".
Гласът на Данила Стоянова е глас на този безкрай. Затова той няма да отшуми, а ще ромоли безкрай, за да възвестява всеки бъден ден нейния пророчески епитаф:
В памет! - бих изкрещяла.
В памет - бих ви задържала.
За секунда - да си взема паметта ви,
за да не изгние със телата.
И да си повтаря сама на себе си -
в памет! - на незапочнатото и невъзможно,
на отминалото начало на паметта.
Септември 1984 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)