Какво огромно объркване има в СДС! Те не могат да разберат защо от ДСБ са възмутени от договора, който подписаха с ОДС.
„ДСБ не приема присъединяване *с* до-го-вор. В случая с РЗС приема подкрепа *без* договор. И обвинявате СДС, че иска да да осигури подкрепа на други партии с договор? Ако Софиянски беше подкрепил Румен Христов, както Янев - Прошков? Добре ли щеше да е?”
Това е цитат от дискусия във Фейсбук от Мария Ненова – председател на СДС – Перник и зам.-председател на МСДС. Как е възможно това да бъде контрааргумента на възмущението на ДСБ!? Как е възможно с този аргумент да се защитава този „предателски” договор?! Явно трябва да им се обяснява бавно:
1. СДС пренебрегна основния си партньор в Синята коалиция – ДСБ, и сключи предизборно споразумение с друга коалиция.
2. Един ден преди крайният срок за регистрация, съвършено изненадващо за публиката (може и партийните централи да са били информирани, но това не прави преговорите публични – за публиката това беше ШОК), Румен Христов бе регистриран официално като кандидат-президент от коалиция, която няма нищо общо със СК. Те казват: „Липсва само ДСБ.” Е, значи липсва половината. За какво беше тогава цялата работа, която свършихте около предварителните избори?
3. Ако ОДС беше толкова загрижено за дясното обединение какво им пречеше да декларират своята подкрепа и да работят за избирането на Христов? Да, Софиянски можеше да подкрепи Христов, както Янев – Прошков. И това щеше да е добре, защото щеше да е необвързващо, щеше да е едностранно волеизявление. Всеки може да издигне собствен кандидат или да подкрепи някой, издигнат от друг/и. Във втория случай, обаче, може само да подкрепя или да не подкрепя. Когато се сключи коалиционно споразумение, обаче, то трябва да се спазва, то има обвързващи клаузи и за двете (или повече) страни. Но не, те не се интересуват от изборните резултати. Тяхната цел е не десните хора в България да имат силно предстваителство, а те самите да са основния фактор в това обединение. Те не питат хората: „Искате ли да ви представляваме?” Те искат да измамят хората, да ги поставят пред свършен факт: „Ние се разбрахме да ви представляваме.” Е, ние сме граждани и не сме съгласни те да ни представляват.
4. Няма никакви договорки, няма дори разговори между ДСБ и РЗС. РЗС подкрепя Прошков, защото няма собствен кандидат и защото вижда някакви изгоди за себе си. Вие подозирате, че има тайни договорки. Не съм от кухнята, но не се притеснявам от това. Знаете ли защо? Защото няма до-го-вор. Няма нищо подписано. РЗС не може да има никакви претенции, след като няма договор. Това е толкова просто. Не ме интересува говорили ли са си с ДСБ и какво.
5. Още нещо за формата „Синята коалиция +”. Аз съм за това. СК+ означава и други десни и сродни партии и обединения да подкрепят кандидатите излъчени от СК с предварителни избори, или с преговори по места, където нямаше предварителни избори. Този формат беше разбит от СДС, когато регистрираха за президентските избори друга коалиция – не +, а вместо СК. Този формат продължава да е жив, макар и доста отслабен, благодарение на ДСБ, които продължават да държат на това, което са подписали.
6. Младите и неопетнени в СДС имат един проблем. Те се включиха в политическия живот след провала на изборите през 2001 г. Те нямат лично политическо минало, но решиха, че изобщо няма никакво минало, че миналото трябва да бъде загърбено, забравено, изоставено. Но миналото съществува и без да се научат уроците от миналото, не може да се върви напред. Като се пренебрегва миналото се получава така, че политически призраци като Софиянски и Бакърджиев постоянно изплуват от него, появяват се и объркват младите, карат ги да се чудят какво се случва, защо става така, защо усилията ни остават напрази. Синята идея наистина има нужда от нови лица, неопетнени лица, но: първо – нови и неопетнени не е едно и също (има и стари неопетнени има и нови, но опетнени – като злополучния собственик на Спетема например); и второ – новите лица трябва да са добре подготвени, да знаят, че не всичко започва с тях, да се отнасят с уважение към старите и да препрочитат миналото, за да си вземат поука от него.
събота, 24 септември 2011 г.
вторник, 6 септември 2011 г.
ХРИСТИЯНСКАТА СВОБОДА
Защо християнството е най-свободния мироглед? Християнството е мироглед, основан на Божията любов, открита ни в личността на Исус Христос (Римл. 8:39). Любовта на Бога към Неговото творение и специално към човека е в основата, в същността, в началото и в края на християнството. Тази любов е границата на човешката свобода. А тази любов е необятна, следователно и за свободата няма граници.
Как да измерим свободата на един човек? Човек увеличава своята свобода чрез усвояване на нови знания и умения, чрез преживяване на нови опитности. Когато попадне в нова, непозната за него ситуация, човек се чувства неудобно, не знае какво да каже, какво да направи, как да се държи, чувствата му са объркани. Постепенно човек придобива опит и се научава да се справя, да живее в тази ситуация. Разширила се е територията, в която той се чувства добре, в която е свободен. Разширила се е, нарастнала е неговата свобода.
Доколко съществуват ограничения на свободата? Щом казвам, че любовта е граница на свободата, значи ограниченията са етични. Десетте заповеди от Библията, мислени като един надхристиянски етичен кодекс, са основата на една универсална човешка етика. Да вземем например заповедта „Не прелюбодействай!”. Тя е най-интересно предизвикателство за едно изследване на свободата. Сякаш самото естество на човека се бунтува срещу тази заповед. Не забранява ли тя „свободната любов”? Не противоречи ли тази заповед на самата същност на свободата? Не е ли всяка забрана в екзистенциален сблъсък с понятието за свобода?
За мен най-точния превод на „прелюбодейство” е злоупотреба с любовта. Не прелюбодействай означава не злоупотребявай с любовта. За да оправдае едно свое действие, че не е грях, а е просто изява на неговата свобода, човекът си служи с любовта. Наистина любовта ни оправдава. Можем да кажем всичко, да си помислим всичко, да направим всичко, което иначе би било грешно (престъпно, неетично), но „любовта покрива множество грехове”. Любовта превръща иначе грешната мисъл, дума, действие в добра мисъл, дума, действие. Но истинската любов, а не прелюбодейството, не злоупотребата с любовта.
В книгата Песен на песните възлюбената на три пъти се обръща към своите приятелки в моминството с думите: „Заклевам ви, йеруалимски дъщери, да не възбудите, нито да събудите любовта ми, преди да пожелае”. Тя копнее за близост със своя възлюбен. Ласките му са в мислите й и на яве и на сън. Но потиска своите чувства. Защо? Къде остава свободата, за която всеки човек с основание претендира? Защо да не може човек да даде воля на чувствата си, особено ако очаква те да са споделени? Двамата се обичат един друг и какво е това, което ги спира да вкусят плодовете на любовта си, какво ги кара да потискат чувствата си и да отлагат удоволствието и насладата от любовта?
Отговорът на този въпрос има две страни:
1. Любовта е взаимоотношение, а не само отношение на един човек към друг. Разбира се, има несподелена любов. Не казвам, че тя не е силна, но точно в нейната несподеленост е драматично трагичната й сила, нейната разрушителна и саморазрушителна сила. Само споделената любов, само любовта – взаимоотношение има съзидателна сила. Съзидателна и за двамата възлюбени, и за света около тях. Въздържането, подтискането на любовните чувства, докато се убедиш в тяхната взаимност, е единият отговор.
2. Любовта е обществен феномен. Тя никога не засяга само двамата души. Когато двама се влюбват, те забравят за всички около себе си и сякаш са сами на целия свят. И това им харесва. Те нямат нужда от никого и от нищо, освен един от друг. Но скоро нещата се променят. Младите разбират, че с връзката им не се изчерпва всичко в живота. И тук не става дума за това, че те ще се сблъскат със съпротива, с неразбиране, с предразсъдъци, с ревност, завист, съперничество и т.н. Не, много скоро те просто ще имат нужда да споделят своята радост от любовта и с други човешки същества. Ще осъзнаят, че има и други важни, добри и ценни неща, от които се нуждаят, за да е пълно щастието им. И че тяхната любов е нещо, което отваря нови хоризонти в техния живот, издига тяхната стойност като личност, че те взаимно се допълват, израстват заедно и поотделно и са способни за велики дела в обществото. И тази обвързаност на любовта с обществото прави от изключителна важност официалното, тържествено обявяване на любовта. Според Божия промисъл, обществото е приело брачната церемония, венчавката, да бъде официалното начало на любовта. Бракът е тайнствено свързване на двама души в доживотна любовна връзка. Не че любовта не е съществувала преди брака. Тя се е появила, бушувала е в гърдите и в стомасите на младежа и девойката, издавала се е в усмихнатите лица и поруменелите бузи, в разменените любовни признания и обещания, напирала е отвсякъде, но младите са я потиснали до официалната церемония. Разбирам, че това е неприемливо за нехристияните, или за тези, чието християнство е частично и избирателно, или изкривено. Но затова бракът е тайнство, защото не може напълно да се обясни рационално, защото Бог е Този, Който съчетава, Който създава любовната връзка и я поддържа.
И така, „Не прелюбодействай”, не злоупотребявай с любовта, е заповед, която слага ограничения на свободата, не за да я задуши, а за да я разшити, за да отвори пред нея нови хоризонти. Любовта е гориво на свободата, което й е нужно, за да превключи на трета космическа скорост и да премине отвъд границите на Слънчевата система.
Но да не се ограничаваме само в една заповед при тази етическа аргументация. Какво да кажем за „Не убивай”. Господ Исус ни показва сърцевината на тази заповед с думите Си от Евангелието: „Но аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда.” (Мат. 5:22). Е, приемаме, че нямаме право да отнемаме човешки живот, макар, честно казано, понякога да ни се иска еди-кой-си да не е между живите, обаче да не се гневим и да не можем да излеем гнева си, да не можем да кажем на някого колко сме му ядосани, това вече е прекалено. А и не е полезно. Не е полезно за нас да потискаме гнева си, не е полезно и за другия – той трябва да разбере, че не е прав, да се почувства зле, за да се поправи. И кой ще прецени има ли причина за гнева или не? Разковничето на това привидно противоречие, естествено пак е любовта. Тя е тази, която налага правилните ограничения. И в случая с тази заповед любовта е тази, която изяснява смисъла на ограничението и го превръща от "спирачка" за човешкото действие в "газ", стимул, катализатор за човека да разшири територията на своята свобода. Любовта превръща ограничителната заповед в освобождаваща. „Любовта изпълнява закона”. В двойната заповед за любовта от Новия Завет се съдържа, събира и изпълнява целият Закон.
Християнството е религия на свободата, ограничена от любовта.
Не, християнството е мироглед на свободата, освободен от любовта.
Християнството е освободена свобода, свобода на квадрат, мултиплицирана свобода.
Как да измерим свободата на един човек? Човек увеличава своята свобода чрез усвояване на нови знания и умения, чрез преживяване на нови опитности. Когато попадне в нова, непозната за него ситуация, човек се чувства неудобно, не знае какво да каже, какво да направи, как да се държи, чувствата му са объркани. Постепенно човек придобива опит и се научава да се справя, да живее в тази ситуация. Разширила се е територията, в която той се чувства добре, в която е свободен. Разширила се е, нарастнала е неговата свобода.
Доколко съществуват ограничения на свободата? Щом казвам, че любовта е граница на свободата, значи ограниченията са етични. Десетте заповеди от Библията, мислени като един надхристиянски етичен кодекс, са основата на една универсална човешка етика. Да вземем например заповедта „Не прелюбодействай!”. Тя е най-интересно предизвикателство за едно изследване на свободата. Сякаш самото естество на човека се бунтува срещу тази заповед. Не забранява ли тя „свободната любов”? Не противоречи ли тази заповед на самата същност на свободата? Не е ли всяка забрана в екзистенциален сблъсък с понятието за свобода?
За мен най-точния превод на „прелюбодейство” е злоупотреба с любовта. Не прелюбодействай означава не злоупотребявай с любовта. За да оправдае едно свое действие, че не е грях, а е просто изява на неговата свобода, човекът си служи с любовта. Наистина любовта ни оправдава. Можем да кажем всичко, да си помислим всичко, да направим всичко, което иначе би било грешно (престъпно, неетично), но „любовта покрива множество грехове”. Любовта превръща иначе грешната мисъл, дума, действие в добра мисъл, дума, действие. Но истинската любов, а не прелюбодейството, не злоупотребата с любовта.
В книгата Песен на песните възлюбената на три пъти се обръща към своите приятелки в моминството с думите: „Заклевам ви, йеруалимски дъщери, да не възбудите, нито да събудите любовта ми, преди да пожелае”. Тя копнее за близост със своя възлюбен. Ласките му са в мислите й и на яве и на сън. Но потиска своите чувства. Защо? Къде остава свободата, за която всеки човек с основание претендира? Защо да не може човек да даде воля на чувствата си, особено ако очаква те да са споделени? Двамата се обичат един друг и какво е това, което ги спира да вкусят плодовете на любовта си, какво ги кара да потискат чувствата си и да отлагат удоволствието и насладата от любовта?
Отговорът на този въпрос има две страни:
1. Любовта е взаимоотношение, а не само отношение на един човек към друг. Разбира се, има несподелена любов. Не казвам, че тя не е силна, но точно в нейната несподеленост е драматично трагичната й сила, нейната разрушителна и саморазрушителна сила. Само споделената любов, само любовта – взаимоотношение има съзидателна сила. Съзидателна и за двамата възлюбени, и за света около тях. Въздържането, подтискането на любовните чувства, докато се убедиш в тяхната взаимност, е единият отговор.
2. Любовта е обществен феномен. Тя никога не засяга само двамата души. Когато двама се влюбват, те забравят за всички около себе си и сякаш са сами на целия свят. И това им харесва. Те нямат нужда от никого и от нищо, освен един от друг. Но скоро нещата се променят. Младите разбират, че с връзката им не се изчерпва всичко в живота. И тук не става дума за това, че те ще се сблъскат със съпротива, с неразбиране, с предразсъдъци, с ревност, завист, съперничество и т.н. Не, много скоро те просто ще имат нужда да споделят своята радост от любовта и с други човешки същества. Ще осъзнаят, че има и други важни, добри и ценни неща, от които се нуждаят, за да е пълно щастието им. И че тяхната любов е нещо, което отваря нови хоризонти в техния живот, издига тяхната стойност като личност, че те взаимно се допълват, израстват заедно и поотделно и са способни за велики дела в обществото. И тази обвързаност на любовта с обществото прави от изключителна важност официалното, тържествено обявяване на любовта. Според Божия промисъл, обществото е приело брачната церемония, венчавката, да бъде официалното начало на любовта. Бракът е тайнствено свързване на двама души в доживотна любовна връзка. Не че любовта не е съществувала преди брака. Тя се е появила, бушувала е в гърдите и в стомасите на младежа и девойката, издавала се е в усмихнатите лица и поруменелите бузи, в разменените любовни признания и обещания, напирала е отвсякъде, но младите са я потиснали до официалната церемония. Разбирам, че това е неприемливо за нехристияните, или за тези, чието християнство е частично и избирателно, или изкривено. Но затова бракът е тайнство, защото не може напълно да се обясни рационално, защото Бог е Този, Който съчетава, Който създава любовната връзка и я поддържа.
И така, „Не прелюбодействай”, не злоупотребявай с любовта, е заповед, която слага ограничения на свободата, не за да я задуши, а за да я разшити, за да отвори пред нея нови хоризонти. Любовта е гориво на свободата, което й е нужно, за да превключи на трета космическа скорост и да премине отвъд границите на Слънчевата система.
Но да не се ограничаваме само в една заповед при тази етическа аргументация. Какво да кажем за „Не убивай”. Господ Исус ни показва сърцевината на тази заповед с думите Си от Евангелието: „Но аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда.” (Мат. 5:22). Е, приемаме, че нямаме право да отнемаме човешки живот, макар, честно казано, понякога да ни се иска еди-кой-си да не е между живите, обаче да не се гневим и да не можем да излеем гнева си, да не можем да кажем на някого колко сме му ядосани, това вече е прекалено. А и не е полезно. Не е полезно за нас да потискаме гнева си, не е полезно и за другия – той трябва да разбере, че не е прав, да се почувства зле, за да се поправи. И кой ще прецени има ли причина за гнева или не? Разковничето на това привидно противоречие, естествено пак е любовта. Тя е тази, която налага правилните ограничения. И в случая с тази заповед любовта е тази, която изяснява смисъла на ограничението и го превръща от "спирачка" за човешкото действие в "газ", стимул, катализатор за човека да разшири територията на своята свобода. Любовта превръща ограничителната заповед в освобождаваща. „Любовта изпълнява закона”. В двойната заповед за любовта от Новия Завет се съдържа, събира и изпълнява целият Закон.
Християнството е религия на свободата, ограничена от любовта.
Не, християнството е мироглед на свободата, освободен от любовта.
Християнството е освободена свобода, свобода на квадрат, мултиплицирана свобода.
понеделник, 6 юни 2011 г.
Петър Увалиев за Данила Стоянова
Попаднах случайно на този великолепен текст на Петър Увалиев за тази неизвестна за мен досега поетеса. Споделям го и тук. Нека да го има на още едно място. Може пък някой да попадне на него случайно и "да му свърши работа".
В памет на Данила Стоянова
Петър Увалиев
Тежи ми, боли ме, че приживе не изповядах на Данила Стоянова всичко, което сега се опитвам нескопосно да разкажа: възхищението и преклонението пред поетичното превъплъщение на тихата й мъка. И още по-тихата й мъдрост. Но кой би имал нечовешката дързост да заговори за смърт, вгледан в дълбоките й, умни очи, които чакаха чудо. Но знаеха, че това чудо не може да се стори:
Година вече чакам
моето лале да се разлисти,
обгърнато във багрите на пролетната лудост,
да бликне хладна свежест през затиснатите пори,
запънатите листи сънливо да разтвори,
да потреперва сладко в живи цветни тръпки,
най-после да е цвете, а не надеждна пъпка.
Омръзна ми да сменям
в чашите водата,
където клати своя гол,
зелен и кръгъл крак,
днес не издържах, протегнах се и го разтворих.
И с допира едва разбрах
стиснатите устни,
дъхът вътре сдържан - да не се изпусне;
моето малко цвете със сурова суета
криело в листите неразтворени
смъртта си.
Тези безбурно покъртителни редове са истинското чудо. Те са писани в 1977 г. от невръстна девойка, която излиза от живота още преди да е влязла в него. Данила Стоянова умира приживе, умира два пъти - веднъж косвено, през сътресението от светкавичната смърт на бащата, стрелочник в неначенатия й жизнен път, и още веднъж - пряко, в нейното собствено хождение по мъките на неумолимо, тромаво, ежедневно умиране. Би било напълно естествено тази дваж злочеста участ да изригне в неистови вопли. Такова е естеството на простосмъртните - моето и вашето.
Но Данила Стоянова е друга. Тя е надсмъртна. Затова тя не ридае. Тя не роптае. С потресающо неземна ведрина тя пише: "Аз зная само, че мойто погребение/не ще се състои./ Защото трудно се погребва този, /който е изравнил смъртта с живота/ и живее и във двете." Словоредът на тази пределна изповед е пределно непристорен. Той разчупва веригите на учебникарската граматика и кухия кънтеж на казионното гръмословие. Тази безпристорна разговорност е доказателство за непринудената вглъбеност на това необикновено българско момиче.
Когато срещнеш нещо...
Ако не можеш да го разбереш -
измисли си го.
И то ще ти даде най-силния си смисъл.
Убягва ли от погледа ти -
представи си го.
И ще видиш образа му най-истински.
Преди да го докоснеш -
усети го.
И всеки допир ще остане вече
груб и недостатъчен.
Когато срещнеш нещо,
срещни го с себе си -
и ще се срещнеш с него.
Мъчно може да си представи човек, че тази чувствена мисловност или мисловна чувствителност е Божи дар, проявен от едва ли не дете, още в 1975 г., малко преди то да бъде пронизано от светкавицата на двулика и злолика прокоба. Тази негова глъбина не е вносна, лесна и неуместна като ален лампаз към бозави потури. Тя е природна, самородна и благородна. Тя пресява, утаява и облагородява житейските изпитания на Данила Стоянова. И я превръща в чиста и лъчиста весталка на смъртта.
Други гледат на смъртта, приковани към ронливия бряг на живота. Очите на Димитър Бояджиев са много уморени от ужаса на скъдния му ден. За него е "вечно нощта безсърдечна", защото го мори съзнанието, че той непрекъснато изкупва отчаян "незнайна вина". Когато говори за чужда смърт, Пенчо Славейков дословно преписва Леопарди - "Моррино": "Ще умрем. Неведомо е всичко, освен нашата смърт". Но когато заговаря за собствената си смърт, псаломът на поета се превръща в наставническо завещание, което разпорежда на приятелите му какво да сторят, когато той умре. Колкото и да е покъртително надгробното ридание на Иван Вазов в "Сливница", то си остава литургично оправдание на една безсмислена смърт. Даже и вечните, "безбрежните води" на Яворовата "Нирвана" се помътват, когато в тях се оглежда "смъртта-ужасен призрак".
Данила Стоянова гледа на живота от гранитния бряг на смъртта. Затова тя, и само тя, може да говори и за "отдаване на това, което бях (и не съм) и няма да бъда". Затова тя, и само тя, е овластена да настоява, че "трябва да знаеш кой си/и имало ли е някого". Затова тя, и само тя, озарява с ново достойнство стария въпрос: "Какъв цвят има този свят?". За да намерят своя отговор, непредписан от заповедническа власт, и дваж по-заповедническа сласт, сетивата се напрягат, изопват се, жужат като пчела или струна. "Загърмява птичият полет в тихото". "Безшумни гръмотевици цепят луната". Но отговорът не иде. Защото самотното момиче знае много неща - и съзнава, че няма сила да ги разбере. И наистина, свръхчовешка сила му е необходима, за да разбере, че "в огромния въздух се раждаше смърт". Поезията на Данила Стоянова е летопис на този подвиг. Тя не споменава нищо за страшните телесни мъки, а само казва: "Аз усетих най-накрая болката на безкрая".
Гласът на Данила Стоянова е глас на този безкрай. Затова той няма да отшуми, а ще ромоли безкрай, за да възвестява всеки бъден ден нейния пророчески епитаф:
В памет! - бих изкрещяла.
В памет - бих ви задържала.
За секунда - да си взема паметта ви,
за да не изгние със телата.
И да си повтаря сама на себе си -
в памет! - на незапочнатото и невъзможно,
на отминалото начало на паметта.
Септември 1984 г.
В памет на Данила Стоянова
Петър Увалиев
Тежи ми, боли ме, че приживе не изповядах на Данила Стоянова всичко, което сега се опитвам нескопосно да разкажа: възхищението и преклонението пред поетичното превъплъщение на тихата й мъка. И още по-тихата й мъдрост. Но кой би имал нечовешката дързост да заговори за смърт, вгледан в дълбоките й, умни очи, които чакаха чудо. Но знаеха, че това чудо не може да се стори:
Година вече чакам
моето лале да се разлисти,
обгърнато във багрите на пролетната лудост,
да бликне хладна свежест през затиснатите пори,
запънатите листи сънливо да разтвори,
да потреперва сладко в живи цветни тръпки,
най-после да е цвете, а не надеждна пъпка.
Омръзна ми да сменям
в чашите водата,
където клати своя гол,
зелен и кръгъл крак,
днес не издържах, протегнах се и го разтворих.
И с допира едва разбрах
стиснатите устни,
дъхът вътре сдържан - да не се изпусне;
моето малко цвете със сурова суета
криело в листите неразтворени
смъртта си.
Тези безбурно покъртителни редове са истинското чудо. Те са писани в 1977 г. от невръстна девойка, която излиза от живота още преди да е влязла в него. Данила Стоянова умира приживе, умира два пъти - веднъж косвено, през сътресението от светкавичната смърт на бащата, стрелочник в неначенатия й жизнен път, и още веднъж - пряко, в нейното собствено хождение по мъките на неумолимо, тромаво, ежедневно умиране. Би било напълно естествено тази дваж злочеста участ да изригне в неистови вопли. Такова е естеството на простосмъртните - моето и вашето.
Но Данила Стоянова е друга. Тя е надсмъртна. Затова тя не ридае. Тя не роптае. С потресающо неземна ведрина тя пише: "Аз зная само, че мойто погребение/не ще се състои./ Защото трудно се погребва този, /който е изравнил смъртта с живота/ и живее и във двете." Словоредът на тази пределна изповед е пределно непристорен. Той разчупва веригите на учебникарската граматика и кухия кънтеж на казионното гръмословие. Тази безпристорна разговорност е доказателство за непринудената вглъбеност на това необикновено българско момиче.
Когато срещнеш нещо...
Ако не можеш да го разбереш -
измисли си го.
И то ще ти даде най-силния си смисъл.
Убягва ли от погледа ти -
представи си го.
И ще видиш образа му най-истински.
Преди да го докоснеш -
усети го.
И всеки допир ще остане вече
груб и недостатъчен.
Когато срещнеш нещо,
срещни го с себе си -
и ще се срещнеш с него.
Мъчно може да си представи човек, че тази чувствена мисловност или мисловна чувствителност е Божи дар, проявен от едва ли не дете, още в 1975 г., малко преди то да бъде пронизано от светкавицата на двулика и злолика прокоба. Тази негова глъбина не е вносна, лесна и неуместна като ален лампаз към бозави потури. Тя е природна, самородна и благородна. Тя пресява, утаява и облагородява житейските изпитания на Данила Стоянова. И я превръща в чиста и лъчиста весталка на смъртта.
Други гледат на смъртта, приковани към ронливия бряг на живота. Очите на Димитър Бояджиев са много уморени от ужаса на скъдния му ден. За него е "вечно нощта безсърдечна", защото го мори съзнанието, че той непрекъснато изкупва отчаян "незнайна вина". Когато говори за чужда смърт, Пенчо Славейков дословно преписва Леопарди - "Моррино": "Ще умрем. Неведомо е всичко, освен нашата смърт". Но когато заговаря за собствената си смърт, псаломът на поета се превръща в наставническо завещание, което разпорежда на приятелите му какво да сторят, когато той умре. Колкото и да е покъртително надгробното ридание на Иван Вазов в "Сливница", то си остава литургично оправдание на една безсмислена смърт. Даже и вечните, "безбрежните води" на Яворовата "Нирвана" се помътват, когато в тях се оглежда "смъртта-ужасен призрак".
Данила Стоянова гледа на живота от гранитния бряг на смъртта. Затова тя, и само тя, може да говори и за "отдаване на това, което бях (и не съм) и няма да бъда". Затова тя, и само тя, е овластена да настоява, че "трябва да знаеш кой си/и имало ли е някого". Затова тя, и само тя, озарява с ново достойнство стария въпрос: "Какъв цвят има този свят?". За да намерят своя отговор, непредписан от заповедническа власт, и дваж по-заповедническа сласт, сетивата се напрягат, изопват се, жужат като пчела или струна. "Загърмява птичият полет в тихото". "Безшумни гръмотевици цепят луната". Но отговорът не иде. Защото самотното момиче знае много неща - и съзнава, че няма сила да ги разбере. И наистина, свръхчовешка сила му е необходима, за да разбере, че "в огромния въздух се раждаше смърт". Поезията на Данила Стоянова е летопис на този подвиг. Тя не споменава нищо за страшните телесни мъки, а само казва: "Аз усетих най-накрая болката на безкрая".
Гласът на Данила Стоянова е глас на този безкрай. Затова той няма да отшуми, а ще ромоли безкрай, за да възвестява всеки бъден ден нейния пророчески епитаф:
В памет! - бих изкрещяла.
В памет - бих ви задържала.
За секунда - да си взема паметта ви,
за да не изгние със телата.
И да си повтаря сама на себе си -
в памет! - на незапочнатото и невъзможно,
на отминалото начало на паметта.
Септември 1984 г.
вторник, 21 декември 2010 г.
ЗА ПРАВЕДНИЯ ЙОСИФ
Мат. 1:18-25
В родословието на Исус Христос евангелист Матей посочва линията на Йосиф, който не му е биологичен баща, а не на Мария, която Го е родила. Не е ли странно? Защо е така?
За да отговорим на този въпрос, ще си припомним целта, която Матей си е поставил с написването на Евангелието. Той иска да покаже на юдеите обещания Месия. Да им помогне да разберат, че обещаното Божие царство е започнало по време на земното служение на Исус. За тази цел Матей трябва да докаже, че всичко това се случва, за да се сбъдне «изреченото от Господа чрез пророка», да докаже, че Исус е законен потомък на Давид.
Значи Матей се интересува не от биологическото потекло, а от положението според закона. От гледна точка на закона Исус е син на Йосиф и е наследил неговото родословие. От биологична гледна точка обаче Исус не е негов син. Роден е от девицата Мария благодарение на пряката намеса на Святия Дух. Това може да ни помогне да разберем различията в Исусовите родословия според Матей и според Лука от Вавилонския плен нататък. След Вавилонския плен царското коляно е прекъснато и има много разклонения, които водят към Давидовото коляно. Матей, изглежда, ни дава разказа и потеклото на Йосиф, а Лука – на Мария. И наистина Матей разказва историята на Йосиф с ангела на Благовещението, стъписването на Йосиф и неговото покорство и това се вмества добре в родословието, което определено е на Йосиф. Лука – обратното, ни разказва историята на Мария с ангела на Благовещението, стъписването и нейното покорство, което ни навежда на мисълта, че той дава и нейното родословие. Така излиза, че по закон Исус е «Давидов син» по линията на Йосиф и от гледна точка на биологията е Давидов потомък по линията на Мария.
Библията не ни казва много за Йосиф. Повече ни казва църковното предание, но ние няма да се спираме на тези сведения подробно. Ще се задоволим само да се доверим на тези от тях, които потвърждават евангелското твърдение за това, че Йосиф е от рода Давидов. Важното сведение, което ни дава в своето евангелие Матей е, че Йосиф е праведен. Това качество е толкова важно за характеризиране на личността му, че църквата го е приела като постоянен епитет, като прозвище, което е прикрепено към името му. Праведният Йосиф! Наричаме го така, защото така го нарича Матей. Но не само затова. Много важна за разбиране на характера му е неговата реакция на новината, че годеницата му Мария е бременна и след това на вестта, получена от ангел от Господа насън, че заченатото в нея е от Святия Дух. Естествено Йосиф е дълбоко смутен от факта, че Мария е бременна. Дори смутен е твърде меко казано. Той е шокиран, поразен. Въпреки това внимателно обмисля как да постъпи. За него били изключително мъчително да допусне тъй долната мисъл за жената, в чиято добродетелност толкова вярвал. Все пак зачеването й е било прекалено греховно, за да бъде простено и твърде явно, за да бъде отречено. Колкото и да търсил, Йосиф не бил в състояние да намери основание да прости на Мария греха й, нито да го скрие. С пълно основание Йосиф можел да изложи Мария. Законът му давал това право: Второзаконие 22: 23, 24 (прочит). Но праведността на Йосиф била по-различна. Колко различно постъпил той в сравнение със своя праотец Юда, който в подобна ситуация набързо издал жестока заповед: Изведете я да се изгори!, Бит. 38.24 (прочит). Да обмисляме добре решенията си и да избягваме крайностите е един добър урок, който можем да научим от Йосиф. Ако обмисляме внимателно оценките си и решенията си, те биха били по-умерени и по-милостиви. Снизходителността на Йосиф е изтъкната в негова похвала. Понеже беше праведен, не му се искаше да излага Мария. Йосиф бил набожен, праведен мъж и поради това бил склонен да проявява милосърдие, подобно на Господ Бог, и да прости подобно на човек, комуто е било прощавано. Непоколебимият закон е смекчен от справедливия съд на съвестта. Съгрешилите може да са се поддали на прегрешението от слабост и затова трябва да бъдат върнати в правия път с кротост.
Изходът, който Йосиф намира, избягвайки всяка крайност, е да я напусне тайно, което ще рече да й даде разводно писмо пред двама свидетели и така да потули случилото се между тях двамата. Ще се върнем на това малко по-късно.
На праведния, внимателен, състрадателен, милостив, любящ, разсъдителен Йосиф Господ изпраща чудодейно избавление от трудната ситуация. Бог му дава изходен път чрез ангел – Негов небесен пратеник. Йосиф е освободен от дълбокото смущение, от парализиращата криза. Точно на такива като Йосиф Бог с радост помага. Онези, на които Господ е пожелал да изпрати напътствия, трябва сами да се замислят над проблемите и да се допитват до собствената си съвест, защото Бог ще упъти именно мислещите, а не безразсъдните. Тъкмо в миг на безизходица, след като вече бил обмислил всичко, доколкото било по силите му, на Йосиф се явил Господ със съвет. Именно моментът на затруднение и безизходица е часът, в който Господ се явява на своите хора, за да ги упъти.
Ангелът напомнил на бедния и скромен Йосиф, че е от царския Давидов род. Нямаме ли и ние често нужда да ни се напомня, че сме Авраамови чада, че сме Божии чада, че имаме всичко необходимо, за да извършим Божията воля, да направим това, за което сме предназначени, което ще ни донесе удовлетворение и щастие.
Праведният Йосиф надмина по праведност законниците, книжниците и фарисеите. Неговата правда е тази, за която Исус ни говори в Проповедта на планината. Правда, при която милостта тържествува над съда. Правда, при която си готов да подложиш и другата буза, или да се изложиш на обществено порицание, за да защитиш честта на друг човек. Правда, която те кара да обмисляш внимателно всички други възможности, преди да произнесеш присъда. Правда, която те държи смирен, кротък, но в същото време решителен и готов за действия, които ще променят историята. Правда, която е достъпна за всеки, който я търси с цяло сърце и се доверява на Божия глас, на единствения истински източник на Божествена правда.
В родословието на Исус Христос евангелист Матей посочва линията на Йосиф, който не му е биологичен баща, а не на Мария, която Го е родила. Не е ли странно? Защо е така?
За да отговорим на този въпрос, ще си припомним целта, която Матей си е поставил с написването на Евангелието. Той иска да покаже на юдеите обещания Месия. Да им помогне да разберат, че обещаното Божие царство е започнало по време на земното служение на Исус. За тази цел Матей трябва да докаже, че всичко това се случва, за да се сбъдне «изреченото от Господа чрез пророка», да докаже, че Исус е законен потомък на Давид.
Значи Матей се интересува не от биологическото потекло, а от положението според закона. От гледна точка на закона Исус е син на Йосиф и е наследил неговото родословие. От биологична гледна точка обаче Исус не е негов син. Роден е от девицата Мария благодарение на пряката намеса на Святия Дух. Това може да ни помогне да разберем различията в Исусовите родословия според Матей и според Лука от Вавилонския плен нататък. След Вавилонския плен царското коляно е прекъснато и има много разклонения, които водят към Давидовото коляно. Матей, изглежда, ни дава разказа и потеклото на Йосиф, а Лука – на Мария. И наистина Матей разказва историята на Йосиф с ангела на Благовещението, стъписването на Йосиф и неговото покорство и това се вмества добре в родословието, което определено е на Йосиф. Лука – обратното, ни разказва историята на Мария с ангела на Благовещението, стъписването и нейното покорство, което ни навежда на мисълта, че той дава и нейното родословие. Така излиза, че по закон Исус е «Давидов син» по линията на Йосиф и от гледна точка на биологията е Давидов потомък по линията на Мария.
Библията не ни казва много за Йосиф. Повече ни казва църковното предание, но ние няма да се спираме на тези сведения подробно. Ще се задоволим само да се доверим на тези от тях, които потвърждават евангелското твърдение за това, че Йосиф е от рода Давидов. Важното сведение, което ни дава в своето евангелие Матей е, че Йосиф е праведен. Това качество е толкова важно за характеризиране на личността му, че църквата го е приела като постоянен епитет, като прозвище, което е прикрепено към името му. Праведният Йосиф! Наричаме го така, защото така го нарича Матей. Но не само затова. Много важна за разбиране на характера му е неговата реакция на новината, че годеницата му Мария е бременна и след това на вестта, получена от ангел от Господа насън, че заченатото в нея е от Святия Дух. Естествено Йосиф е дълбоко смутен от факта, че Мария е бременна. Дори смутен е твърде меко казано. Той е шокиран, поразен. Въпреки това внимателно обмисля как да постъпи. За него били изключително мъчително да допусне тъй долната мисъл за жената, в чиято добродетелност толкова вярвал. Все пак зачеването й е било прекалено греховно, за да бъде простено и твърде явно, за да бъде отречено. Колкото и да търсил, Йосиф не бил в състояние да намери основание да прости на Мария греха й, нито да го скрие. С пълно основание Йосиф можел да изложи Мария. Законът му давал това право: Второзаконие 22: 23, 24 (прочит). Но праведността на Йосиф била по-различна. Колко различно постъпил той в сравнение със своя праотец Юда, който в подобна ситуация набързо издал жестока заповед: Изведете я да се изгори!, Бит. 38.24 (прочит). Да обмисляме добре решенията си и да избягваме крайностите е един добър урок, който можем да научим от Йосиф. Ако обмисляме внимателно оценките си и решенията си, те биха били по-умерени и по-милостиви. Снизходителността на Йосиф е изтъкната в негова похвала. Понеже беше праведен, не му се искаше да излага Мария. Йосиф бил набожен, праведен мъж и поради това бил склонен да проявява милосърдие, подобно на Господ Бог, и да прости подобно на човек, комуто е било прощавано. Непоколебимият закон е смекчен от справедливия съд на съвестта. Съгрешилите може да са се поддали на прегрешението от слабост и затова трябва да бъдат върнати в правия път с кротост.
Изходът, който Йосиф намира, избягвайки всяка крайност, е да я напусне тайно, което ще рече да й даде разводно писмо пред двама свидетели и така да потули случилото се между тях двамата. Ще се върнем на това малко по-късно.
На праведния, внимателен, състрадателен, милостив, любящ, разсъдителен Йосиф Господ изпраща чудодейно избавление от трудната ситуация. Бог му дава изходен път чрез ангел – Негов небесен пратеник. Йосиф е освободен от дълбокото смущение, от парализиращата криза. Точно на такива като Йосиф Бог с радост помага. Онези, на които Господ е пожелал да изпрати напътствия, трябва сами да се замислят над проблемите и да се допитват до собствената си съвест, защото Бог ще упъти именно мислещите, а не безразсъдните. Тъкмо в миг на безизходица, след като вече бил обмислил всичко, доколкото било по силите му, на Йосиф се явил Господ със съвет. Именно моментът на затруднение и безизходица е часът, в който Господ се явява на своите хора, за да ги упъти.
Ангелът напомнил на бедния и скромен Йосиф, че е от царския Давидов род. Нямаме ли и ние често нужда да ни се напомня, че сме Авраамови чада, че сме Божии чада, че имаме всичко необходимо, за да извършим Божията воля, да направим това, за което сме предназначени, което ще ни донесе удовлетворение и щастие.
Праведният Йосиф надмина по праведност законниците, книжниците и фарисеите. Неговата правда е тази, за която Исус ни говори в Проповедта на планината. Правда, при която милостта тържествува над съда. Правда, при която си готов да подложиш и другата буза, или да се изложиш на обществено порицание, за да защитиш честта на друг човек. Правда, която те кара да обмисляш внимателно всички други възможности, преди да произнесеш присъда. Правда, която те държи смирен, кротък, но в същото време решителен и готов за действия, които ще променят историята. Правда, която е достъпна за всеки, който я търси с цяло сърце и се доверява на Божия глас, на единствения истински източник на Божествена правда.
събота, 6 ноември 2010 г.
Архангелова задушница
"Бог да прости и вашите мъртви!"
Това е репликата на деня. Автобусите към гробищата са препълнени. Хората разговарят за това колко бързо лети времето, колко дребни и безмислени изглеждат нещата от живота, когато си изправен пред смъртта на близък човек. В разговора се включват и непознати. Смъртта сближава хората.
Аз обаче съм изнервен и мрачен. Не това е предствата ми за прекарване на почивния ден. Чакаме автобуса цял час. След това има ужасно задръстване и рейсът пълзи като костенурка.
А времето е прекрасно! Любимият ми сезон. Топла есен. Златна есен. Тази топлина е истинска. Не е плод на "усилията" на природата, както през пролетта; не е тежка и смазваща, както през лятото. Тази топлина е зряла, тя не се напряга, за да преодолее отиващата си зима, или за да се изперчи с рекордни летни горещини. Тази топлина е спокойна и мъдра. Тя знае силата си, не се нуждае от това да се докаже. Багрите й са меки, пастелени. Това време е активният ми сезон.
Но сега съм вътрешно неспокоен. Искам да се насладя на циганското лято, но нещо ми пречи.
Майка беше най-близкият ми човек. Тя си отиде тихо преди пет години. Не болестта й тежеше в последните дни. Чувството за вина ще е с мен до края на моите дни. Щастието на майките е щастието на техните деца. Майка нямаше много поводи за щастие. Всеки път на гроба се заричам, че следващия път ще отида в ден, когато не е задушница или годишнина, ще отида сам, за да си спомня наистина за нея, да мисля за нея, да разговарям с нея. Дори и това не съм направил. Но какъв смисъл има сега това за нея. Късно е! Искам да го направя не за нея, а за себе си. Надявам се така да преосмисля собствените си пътища, цели, усилия. Да ги пренасоча, да събера силите си и да получа вдъхновение. Искам да имам пълноценен и щастлив живот и заради майка, за да опровергая тревогите и сбъдна надеждите, с които тя си отиде.
Такива са мислите ми, докато запалваме свещи, преливаме с вино и вода, слагаме свежи цветя на гроба и мълчим.
На връщане съм по-спокоен. Явно днес няма да отида с фотоапарат в парка, да се разхождам сам и да снимам цветовете на есента. Животът е това, което ти се случва, докато си правиш планове. Плановете са за силните, за целеустремените. Не са за мен. Но защо заради моите провали трябва да страдат хората, които ме обичат!? И как мога да се надявам някой да ме обикне, като знам колко нещастие ще му причини това.
Моите мъртви са хората, които са ме обичали. Те са живели с моите успехи и провали. Правили са жертви заради мен. Правили са грешки заради мен. Боже, надявам се да си им простил за това!
"Бог да прости и вашите мъртви!"
Тези думи имат малко по-различен смисъл сега, нали.
Това е репликата на деня. Автобусите към гробищата са препълнени. Хората разговарят за това колко бързо лети времето, колко дребни и безмислени изглеждат нещата от живота, когато си изправен пред смъртта на близък човек. В разговора се включват и непознати. Смъртта сближава хората.
Аз обаче съм изнервен и мрачен. Не това е предствата ми за прекарване на почивния ден. Чакаме автобуса цял час. След това има ужасно задръстване и рейсът пълзи като костенурка.
А времето е прекрасно! Любимият ми сезон. Топла есен. Златна есен. Тази топлина е истинска. Не е плод на "усилията" на природата, както през пролетта; не е тежка и смазваща, както през лятото. Тази топлина е зряла, тя не се напряга, за да преодолее отиващата си зима, или за да се изперчи с рекордни летни горещини. Тази топлина е спокойна и мъдра. Тя знае силата си, не се нуждае от това да се докаже. Багрите й са меки, пастелени. Това време е активният ми сезон.
Но сега съм вътрешно неспокоен. Искам да се насладя на циганското лято, но нещо ми пречи.
Майка беше най-близкият ми човек. Тя си отиде тихо преди пет години. Не болестта й тежеше в последните дни. Чувството за вина ще е с мен до края на моите дни. Щастието на майките е щастието на техните деца. Майка нямаше много поводи за щастие. Всеки път на гроба се заричам, че следващия път ще отида в ден, когато не е задушница или годишнина, ще отида сам, за да си спомня наистина за нея, да мисля за нея, да разговарям с нея. Дори и това не съм направил. Но какъв смисъл има сега това за нея. Късно е! Искам да го направя не за нея, а за себе си. Надявам се така да преосмисля собствените си пътища, цели, усилия. Да ги пренасоча, да събера силите си и да получа вдъхновение. Искам да имам пълноценен и щастлив живот и заради майка, за да опровергая тревогите и сбъдна надеждите, с които тя си отиде.
Такива са мислите ми, докато запалваме свещи, преливаме с вино и вода, слагаме свежи цветя на гроба и мълчим.
На връщане съм по-спокоен. Явно днес няма да отида с фотоапарат в парка, да се разхождам сам и да снимам цветовете на есента. Животът е това, което ти се случва, докато си правиш планове. Плановете са за силните, за целеустремените. Не са за мен. Но защо заради моите провали трябва да страдат хората, които ме обичат!? И как мога да се надявам някой да ме обикне, като знам колко нещастие ще му причини това.
Моите мъртви са хората, които са ме обичали. Те са живели с моите успехи и провали. Правили са жертви заради мен. Правили са грешки заради мен. Боже, надявам се да си им простил за това!
"Бог да прости и вашите мъртви!"
Тези думи имат малко по-различен смисъл сега, нали.
четвъртък, 20 май 2010 г.
Расмусен за Нова Европа
Днес в България беше Андерс Фог Расмусен, гeнерален секретар на НАТО. Ето съобщението в личната му старница във Фейсбук по този повод:
"Anders Fogh Rasmussen Hello Friends, I just delivered a speech in Sofia. I was very pleased to see so many young people in the audience. It is clear to me that, for the newer members of NATO, defence of freedom and individual liberty is something they understand very well - because they remember clearly when they had neither. Anders"
Смятам, че то потвърждава и допълва постинга ми за Нова Европа. А ето и някой от коментарите на приятели на Андерс във Фейсбук:
John Greaves
How true, and something we tend to take for granted in the "old western world".
Nikolay Kutsev
What Mr. Rasmussen mentions in his post here is very true. Sometimes people in the old EU Member States take freedom of speech and individual liberties for granted, but here in Eastern Europe we still remember the time when it was forbidden to express your own opinion.
"Anders Fogh Rasmussen Hello Friends, I just delivered a speech in Sofia. I was very pleased to see so many young people in the audience. It is clear to me that, for the newer members of NATO, defence of freedom and individual liberty is something they understand very well - because they remember clearly when they had neither. Anders"
Смятам, че то потвърждава и допълва постинга ми за Нова Европа. А ето и някой от коментарите на приятели на Андерс във Фейсбук:
John Greaves
How true, and something we tend to take for granted in the "old western world".
Nikolay Kutsev
What Mr. Rasmussen mentions in his post here is very true. Sometimes people in the old EU Member States take freedom of speech and individual liberties for granted, but here in Eastern Europe we still remember the time when it was forbidden to express your own opinion.
четвъртък, 6 май 2010 г.
Нова Европа
Темата е доста широка и много важна. Сетих се за нея покрай Евровизията. През последните години все по-често победители в този конкурс са представители на страните от т. нар. Нова Европа. Харесва ми това определение! Има заряд, амбиция. Та, победи имаше за Русия, за Сърбия, преди това за Украйна (Руслана). Дори и нашата "Вода" се класира 5-та. Но коя е Новата Европа?
Това са новите, младите членки на Европейския съюз: Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Словения, Литва, Латвия, Естония, Румъния, България - все страни от бившия Съветски лагер. Към тях причисляваме и такива, които още не са в ЕС, но се стремят към него: Сърбия, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина, Албания (особен случай), Грузия, Украйна, Молдова, самата Русия (може би един ден, защо не) и сигурно ще пропусна някои. Понятието "Нова Европа" не е фиксирано и затова мога да си позволя сам да дефинирам обхвата и значението му, или поне да включа различни нюанси и аспекти, които са значими за мен лично.
Мисля, че за първи път чух това понятие по времето, когато се формираше Антииракската коалиция. ООН и НАТО не бяха в състояние да направят каквото и да е срещу зловещия геноцид, който Саддам Хюсейн провеждаше систематично срещу собствения си народ. Неговите безочливи нарушения на международното право и престъпления срещу човечеството години наред смущаваха съвестта на цивилизования демократичен свят. САЩ чувстваха своята отговорност пред жертвите на диктатора и разбираха опасността за целия свят, ако продължава това зло да бъде безнаказано. Но Стара Европа не беше на същото мнение. Франция и Германия не се интересуваха от милионите жертви и от десетките милиони, лишени от елементарни човешки права, бяха слепи за заплахата. По същия начин във времето преди Втората световна война цивилизованият и демократичен свят (тогава включително и САЩ и Великобритания) се отнасяше със снизхождение и пренебрежение към Хитлер и го остави да акумулира такава икономическа, финансова и военна мощ, и да разиграва гривата на коня си из Полша и Австрия. Чак, когато самата Франция бе нападната, се усети и започна "да си обува гащите".
Този път не стана така, защото САЩ си бяха научили урока, а заспалата съвест на Старата Европа бе заменена от чувствителната към тоталитарното зло Нова Европа. Понятието се роди като определение за европейците, подкрепящи Антииракската кампания на Буш младши. Това беше т. нар. "Коалиция на желаещите".
Но, млъкни сърце. Стига за тази война, толкова спорна и до днес. Не ми е целта да споря с вас за това. Само припомних раждането на понятието.
То вече има собствен живот. Много други събития, тенденции, политически действия, социални явления прибавят съдържание към него. Превръщането на такава държава като Полша в първостепенен фактор в Европа, с който са принудени да се съобразяват всички, бурното и изпреварващо по темпове икономическо развитие на Източна Европа през 90-те и в началото на новия век, "нашествието" на будни, интелигентни, амбициозни млади източноевропейци в западните университети, предприятия, банки, културни институции. Всичко това е като спасителна тонизираща напитка за умореното, унасящо се в сладка дрямка европейско тяло. Много други примери могат да се дадат в потвърждение на тази теза. Както могат да се дадат сигурно и обратни примери, но все пак моето чувство е, че именно Новата Европа е новото гориво, което ще задвижи отново мотора и ще помогне на Европа да продължи да бъде най-доброто място за живеене, да бъде не само "люлка", но и "реклама" на цивилизацията.
Много може да се пише по тази тема. Има и аспекти, свързани с междуличностните взаимоотношения. Но, може би друг път. Това като въведение и провокация е достатъчно.
Това са новите, младите членки на Европейския съюз: Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Словения, Литва, Латвия, Естония, Румъния, България - все страни от бившия Съветски лагер. Към тях причисляваме и такива, които още не са в ЕС, но се стремят към него: Сърбия, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина, Албания (особен случай), Грузия, Украйна, Молдова, самата Русия (може би един ден, защо не) и сигурно ще пропусна някои. Понятието "Нова Европа" не е фиксирано и затова мога да си позволя сам да дефинирам обхвата и значението му, или поне да включа различни нюанси и аспекти, които са значими за мен лично.
Мисля, че за първи път чух това понятие по времето, когато се формираше Антииракската коалиция. ООН и НАТО не бяха в състояние да направят каквото и да е срещу зловещия геноцид, който Саддам Хюсейн провеждаше систематично срещу собствения си народ. Неговите безочливи нарушения на международното право и престъпления срещу човечеството години наред смущаваха съвестта на цивилизования демократичен свят. САЩ чувстваха своята отговорност пред жертвите на диктатора и разбираха опасността за целия свят, ако продължава това зло да бъде безнаказано. Но Стара Европа не беше на същото мнение. Франция и Германия не се интересуваха от милионите жертви и от десетките милиони, лишени от елементарни човешки права, бяха слепи за заплахата. По същия начин във времето преди Втората световна война цивилизованият и демократичен свят (тогава включително и САЩ и Великобритания) се отнасяше със снизхождение и пренебрежение към Хитлер и го остави да акумулира такава икономическа, финансова и военна мощ, и да разиграва гривата на коня си из Полша и Австрия. Чак, когато самата Франция бе нападната, се усети и започна "да си обува гащите".
Този път не стана така, защото САЩ си бяха научили урока, а заспалата съвест на Старата Европа бе заменена от чувствителната към тоталитарното зло Нова Европа. Понятието се роди като определение за европейците, подкрепящи Антииракската кампания на Буш младши. Това беше т. нар. "Коалиция на желаещите".
Но, млъкни сърце. Стига за тази война, толкова спорна и до днес. Не ми е целта да споря с вас за това. Само припомних раждането на понятието.
То вече има собствен живот. Много други събития, тенденции, политически действия, социални явления прибавят съдържание към него. Превръщането на такава държава като Полша в първостепенен фактор в Европа, с който са принудени да се съобразяват всички, бурното и изпреварващо по темпове икономическо развитие на Източна Европа през 90-те и в началото на новия век, "нашествието" на будни, интелигентни, амбициозни млади източноевропейци в западните университети, предприятия, банки, културни институции. Всичко това е като спасителна тонизираща напитка за умореното, унасящо се в сладка дрямка европейско тяло. Много други примери могат да се дадат в потвърждение на тази теза. Както могат да се дадат сигурно и обратни примери, но все пак моето чувство е, че именно Новата Европа е новото гориво, което ще задвижи отново мотора и ще помогне на Европа да продължи да бъде най-доброто място за живеене, да бъде не само "люлка", но и "реклама" на цивилизацията.
Много може да се пише по тази тема. Има и аспекти, свързани с междуличностните взаимоотношения. Но, може би друг път. Това като въведение и провокация е достатъчно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)