ЗА ПРАВЕДНИЯ ЙОСИФ

Мат. 1:18-25

В родословието на Исус Христос евангелист Матей посочва линията на Йосиф, който не му е биологичен баща, а не на Мария, която Го е родила. Не е ли странно? Защо е така?
За да отговорим на този въпрос, ще си припомним целта, която Матей си е поставил с написването на Евангелието. Той иска да покаже на юдеите обещания Месия. Да им помогне да разберат, че обещаното Божие царство е започнало по време на земното служение на Исус. За тази цел Матей трябва да докаже, че всичко това се случва, за да се сбъдне «изреченото от Господа чрез пророка», да докаже, че Исус е законен потомък на Давид.
Значи Матей се интересува не от биологическото потекло, а от положението според закона. От гледна точка на закона Исус е син на Йосиф и е наследил неговото родословие. От биологична гледна точка обаче Исус не е негов син. Роден е от девицата Мария благодарение на пряката намеса на Святия Дух. Това може да ни помогне да разберем различията в Исусовите родословия според Матей и според Лука от Вавилонския плен нататък. След Вавилонския плен царското коляно е прекъснато и има много разклонения, които водят към Давидовото коляно. Матей, изглежда, ни дава разказа и потеклото на Йосиф, а Лука – на Мария. И наистина Матей разказва историята на Йосиф с ангела на Благовещението, стъписването на Йосиф и неговото покорство и това се вмества добре в родословието, което определено е на Йосиф. Лука – обратното, ни разказва историята на Мария с ангела на Благовещението, стъписването и нейното покорство, което ни навежда на мисълта, че той дава и нейното родословие. Така излиза, че по закон Исус е «Давидов син» по линията на Йосиф и от гледна точка на биологията е Давидов потомък по линията на Мария.
Библията не ни казва много за Йосиф. Повече ни казва църковното предание, но ние няма да се спираме на тези сведения подробно. Ще се задоволим само да се доверим на тези от тях, които потвърждават евангелското твърдение за това, че Йосиф е от рода Давидов. Важното сведение, което ни дава в своето евангелие Матей е, че Йосиф е праведен. Това качество е толкова важно за характеризиране на личността му, че църквата го е приела като постоянен епитет, като прозвище, което е прикрепено към името му. Праведният Йосиф! Наричаме го така, защото така го нарича Матей. Но не само затова. Много важна за разбиране на характера му е неговата реакция на новината, че годеницата му Мария е бременна и след това на вестта, получена от ангел от Господа насън, че заченатото в нея е от Святия Дух. Естествено Йосиф е дълбоко смутен от факта, че Мария е бременна. Дори смутен е твърде меко казано. Той е шокиран, поразен. Въпреки това внимателно обмисля как да постъпи. За него били изключително мъчително да допусне тъй долната мисъл за жената, в чиято добродетелност толкова вярвал. Все пак зачеването й е било прекалено греховно, за да бъде простено и твърде явно, за да бъде отречено. Колкото и да търсил, Йосиф не бил в състояние да намери основание да прости на Мария греха й, нито да го скрие. С пълно основание Йосиф можел да изложи Мария. Законът му давал това право: Второзаконие 22: 23, 24 (прочит). Но праведността на Йосиф била по-различна. Колко различно постъпил той в сравнение със своя праотец Юда, който в подобна ситуация набързо издал жестока заповед: Изведете я да се изгори!, Бит. 38.24 (прочит). Да обмисляме добре решенията си и да избягваме крайностите е един добър урок, който можем да научим от Йосиф. Ако обмисляме внимателно оценките си и решенията си, те биха били по-умерени и по-милостиви. Снизходителността на Йосиф е изтъкната в негова похвала. Понеже беше праведен, не му се искаше да излага Мария. Йосиф бил набожен, праведен мъж и поради това бил склонен да проявява милосърдие, подобно на Господ Бог, и да прости подобно на човек, комуто е било прощавано. Непоколебимият закон е смекчен от справедливия съд на съвестта. Съгрешилите може да са се поддали на прегрешението от слабост и затова трябва да бъдат върнати в правия път с кротост.
Изходът, който Йосиф намира, избягвайки всяка крайност, е да я напусне тайно, което ще рече да й даде разводно писмо пред двама свидетели и така да потули случилото се между тях двамата. Ще се върнем на това малко по-късно.
На праведния, внимателен, състрадателен, милостив, любящ, разсъдителен Йосиф Господ изпраща чудодейно избавление от трудната ситуация. Бог му дава изходен път чрез ангел – Негов небесен пратеник. Йосиф е освободен от дълбокото смущение, от парализиращата криза. Точно на такива като Йосиф Бог с радост помага. Онези, на които Господ е пожелал да изпрати напътствия, трябва сами да се замислят над проблемите и да се допитват до собствената си съвест, защото Бог ще упъти именно мислещите, а не безразсъдните. Тъкмо в миг на безизходица, след като вече бил обмислил всичко, доколкото било по силите му, на Йосиф се явил Господ със съвет. Именно моментът на затруднение и безизходица е часът, в който Господ се явява на своите хора, за да ги упъти.
Ангелът напомнил на бедния и скромен Йосиф, че е от царския Давидов род. Нямаме ли и ние често нужда да ни се напомня, че сме Авраамови чада, че сме Божии чада, че имаме всичко необходимо, за да извършим Божията воля, да направим това, за което сме предназначени, което ще ни донесе удовлетворение и щастие.
Праведният Йосиф надмина по праведност законниците, книжниците и фарисеите. Неговата правда е тази, за която Исус ни говори в Проповедта на планината. Правда, при която милостта тържествува над съда. Правда, при която си готов да подложиш и другата буза, или да се изложиш на обществено порицание, за да защитиш честта на друг човек. Правда, която те кара да обмисляш внимателно всички други възможности, преди да произнесеш присъда. Правда, която те държи смирен, кротък, но в същото време решителен и готов за действия, които ще променят историята. Правда, която е достъпна за всеки, който я търси с цяло сърце и се доверява на Божия глас, на единствения истински източник на Божествена правда.

Архангелова задушница

"Бог да прости и вашите мъртви!"
Това е репликата на деня. Автобусите към гробищата са препълнени. Хората разговарят за това колко бързо лети времето, колко дребни и безмислени изглеждат нещата от живота, когато си изправен пред смъртта на близък човек. В разговора се включват и непознати. Смъртта сближава хората.
Аз обаче съм изнервен и мрачен. Не това е предствата ми за прекарване на почивния ден. Чакаме автобуса цял час. След това има ужасно задръстване и рейсът пълзи като костенурка.
А времето е прекрасно! Любимият ми сезон. Топла есен. Златна есен. Тази топлина е истинска. Не е плод на "усилията" на природата, както през пролетта; не е тежка и смазваща, както през лятото. Тази топлина е зряла, тя не се напряга, за да преодолее отиващата си зима, или за да се изперчи с рекордни летни горещини. Тази топлина е спокойна и мъдра. Тя знае силата си, не се нуждае от това да се докаже. Багрите й са меки, пастелени. Това време е активният ми сезон.
Но сега съм вътрешно неспокоен. Искам да се насладя на циганското лято, но нещо ми пречи.
Майка беше най-близкият ми човек. Тя си отиде тихо преди пет години. Не болестта й тежеше в последните дни. Чувството за вина ще е с мен до края на моите дни. Щастието на майките е щастието на техните деца. Майка нямаше много поводи за щастие. Всеки път на гроба се заричам, че следващия път ще отида в ден, когато не е задушница или годишнина, ще отида сам, за да си спомня наистина за нея, да мисля за нея, да разговарям с нея. Дори и това не съм направил. Но какъв смисъл има сега това за нея. Късно е! Искам да го направя не за нея, а за себе си. Надявам се така да преосмисля собствените си пътища, цели, усилия. Да ги пренасоча, да събера силите си и да получа вдъхновение. Искам да имам пълноценен и щастлив живот и заради майка, за да опровергая тревогите и сбъдна надеждите, с които тя си отиде.
Такива са мислите ми, докато запалваме свещи, преливаме с вино и вода, слагаме свежи цветя на гроба и мълчим.
На връщане съм по-спокоен. Явно днес няма да отида с фотоапарат в парка, да се разхождам сам и да снимам цветовете на есента. Животът е това, което ти се случва, докато си правиш планове. Плановете са за силните, за целеустремените. Не са за мен. Но защо заради моите провали трябва да страдат хората, които ме обичат!? И как мога да се надявам някой да ме обикне, като знам колко нещастие ще му причини това.
Моите мъртви са хората, които са ме обичали. Те са живели с моите успехи и провали. Правили са жертви заради мен. Правили са грешки заради мен. Боже, надявам се да си им простил за това!
"Бог да прости и вашите мъртви!"
Тези думи имат малко по-различен смисъл сега, нали.

Расмусен за Нова Европа

Днес в България беше Андерс Фог Расмусен, гeнерален секретар на НАТО. Ето съобщението в личната му старница във Фейсбук по този повод:
"Anders Fogh Rasmussen Hello Friends, I just delivered a speech in Sofia. I was very pleased to see so many young people in the audience. It is clear to me that, for the newer members of NATO, defence of freedom and individual liberty is something they understand very well - because they remember clearly when they had neither. Anders"
Смятам, че то потвърждава и допълва постинга ми за Нова Европа. А ето и някой от коментарите на приятели на Андерс във Фейсбук:
John Greaves
How true, and something we tend to take for granted in the "old western world".
Nikolay Kutsev
What Mr. Rasmussen mentions in his post here is very true. Sometimes people in the old EU Member States take freedom of speech and individual liberties for granted, but here in Eastern Europe we still remember the time when it was forbidden to express your own opinion.

Нова Европа

Темата е доста широка и много важна. Сетих се за нея покрай Евровизията. През последните години все по-често победители в този конкурс са представители на страните от т. нар. Нова Европа. Харесва ми това определение! Има заряд, амбиция. Та, победи имаше за Русия, за Сърбия, преди това за Украйна (Руслана). Дори и нашата "Вода" се класира 5-та. Но коя е Новата Европа?
Това са новите, младите членки на Европейския съюз: Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Словения, Литва, Латвия, Естония, Румъния, България - все страни от бившия Съветски лагер. Към тях причисляваме и такива, които още не са в ЕС, но се стремят към него: Сърбия, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина, Албания (особен случай), Грузия, Украйна, Молдова, самата Русия (може би един ден, защо не) и сигурно ще пропусна някои. Понятието "Нова Европа" не е фиксирано и затова мога да си позволя сам да дефинирам обхвата и значението му, или поне да включа различни нюанси и аспекти, които са значими за мен лично.
Мисля, че за първи път чух това понятие по времето, когато се формираше Антииракската коалиция. ООН и НАТО не бяха в състояние да направят каквото и да е срещу зловещия геноцид, който Саддам Хюсейн провеждаше систематично срещу собствения си народ. Неговите безочливи нарушения на международното право и престъпления срещу човечеството години наред смущаваха съвестта на цивилизования демократичен свят. САЩ чувстваха своята отговорност пред жертвите на диктатора и разбираха опасността за целия свят, ако продължава това зло да бъде безнаказано. Но Стара Европа не беше на същото мнение. Франция и Германия не се интересуваха от милионите жертви и от десетките милиони, лишени от елементарни човешки права, бяха слепи за заплахата. По същия начин във времето преди Втората световна война цивилизованият и демократичен свят (тогава включително и САЩ и Великобритания) се отнасяше със снизхождение и пренебрежение към Хитлер и го остави да акумулира такава икономическа, финансова и военна мощ, и да разиграва гривата на коня си из Полша и Австрия. Чак, когато самата Франция бе нападната, се усети и започна "да си обува гащите".
Този път не стана така, защото САЩ си бяха научили урока, а заспалата съвест на Старата Европа бе заменена от чувствителната към тоталитарното зло Нова Европа. Понятието се роди като определение за европейците, подкрепящи Антииракската кампания на Буш младши. Това беше т. нар. "Коалиция на желаещите".
Но, млъкни сърце. Стига за тази война, толкова спорна и до днес. Не ми е целта да споря с вас за това. Само припомних раждането на понятието.
То вече има собствен живот. Много други събития, тенденции, политически действия, социални явления прибавят съдържание към него. Превръщането на такава държава като Полша в първостепенен фактор в Европа, с който са принудени да се съобразяват всички, бурното и изпреварващо по темпове икономическо развитие на Източна Европа през 90-те и в началото на новия век, "нашествието" на будни, интелигентни, амбициозни млади източноевропейци в западните университети, предприятия, банки, културни институции. Всичко това е като спасителна тонизираща напитка за умореното, унасящо се в сладка дрямка европейско тяло. Много други примери могат да се дадат в потвърждение на тази теза. Както могат да се дадат сигурно и обратни примери, но все пак моето чувство е, че именно Новата Европа е новото гориво, което ще задвижи отново мотора и ще помогне на Европа да продължи да бъде най-доброто място за живеене, да бъде не само "люлка", но и "реклама" на цивилизацията.
Много може да се пише по тази тема. Има и аспекти, свързани с междуличностните взаимоотношения. Но, може би друг път. Това като въведение и провокация е достатъчно.

Днес пих кафе с приятел. Кафето вървеше с късметче. Падна ми се следното: "Ако нямаш врагове, значи не си постигнал нищо в живота си". Замислих се. Има истина в това изявление. Колко пъти страхът от конфликт е спирал амбицията ми. Не е ли точно това в основата на моята нерешителност, пасивност, мудност. Не един и не два пъти у мен са зреели идеи и предложения, които не съм се осмелявал да пусна в действие или да споделя, защото съм предчувствал, че няма да бъдат добре приети, че ще предизвикат съпротива, несъгласие, конфронтация. Но, имал съм и потвърждения за тези си страхове. В редките случаи, когато съм пренебрегвал лошите си предчувствия, се е случвало точно това, от което съм се страхувал. Общо взето, стигнал съм до извода, че имам страхотна интуиция за хората, за това как ще реагират, какво ще приемат и какво ще отхвърлят, към какво се стремят. Знам кой какво иска, какво очаква и се съобразявам с това. Така се предпазвам от конфликти. За много хора съм приемлив, добричък, симпатичен, удобен. С тази политика съм постигнал едно-друго. Мога да намеря с какво да се похваля. Да се похваля - да, но не и да се зарадвам, не и да съм удовлетворен.
Един друг приятел преди време ми каза: Трябва повече да се караш с хората. Този приятел ми мислеше доброто. Той ми е причинил доста болка и съм му благодарен за това!
За какво приятелство и за каква любов въобще можем да говорим, ако нямам сили да кажа на човека истината в очите, ако нямам смелост да му кажа честно това, което мисля. Това е лицемерно и подло.
Колкото и да съм бягал от конфликтите, те често са ме настигали. Защото в живота конфликтите са неизбежни. И последиците им са непоносимо тежки, когато не си намерил сили да се конфронтираш с проблема още в началото, да се изправиш срещу него докато е бил малък и нещата са били поправими. Страхът и отлагането на конфликта не е довело до неговото разрешаване, а до фатални последици - окончателно и безвъзвратно разрушени взаимоотношения, трагично пропуснати възможности за щастие, приятелство, любов. Самоизолация и самота.
Никога с никого не съм бил в явен конфликт, но има хора, които ме смятат за подлец и предател. И колко тежко е това, защото не е без основание.
Имал съм приятели, които всъщност смятам за дребни душици, подлеци и предатели. Май и сега имам.
Вече е късно. Скоро ще легна и ще спя спокойно. Едно от 10-те изречения, най-често произнасяни от хора с моята зодия, според Фейсбук е: "Угризения на съвестта ли? Не знам какво е това!" Не вярвам в зодии, но не е трудно да познаеш едно от десет.
Колко приятна е тази вечер!

Прочетох един материал, посветен на първата годишнина от смъртта на френския православен богослов Оливие Клеман, написан от свещеник Владимир Зеленски:

„Беседа с Оливие Клеман”, в-к „Гласове”, 26.03 – 01.04.2010 г.

http://www.glasove.com/article-7266.php

Четенето ми достави голямо удоволствие и открих ценни мисли, които реших да си запиша, заедно с мои бележки по тях. Може би ще са интересни и за други, които ще ги прочетат тук.

Това е въображаема беседа, която авторът така и не е успял да проведе приживе със своя учител, но е базирана на реално споделени мисли и тези на богослова.

В началото се разисква въпросът за духовното влияние, което са оказали руските православни мислители в Западна Европа и конкретно във Франция:

„...раждането на европейското православие, руско по всичките си корени и цялата си сетивност, но успяло да се свърже неразривно с нагласата на западната душа, с една друга историческа памет, която, обогатявайки ни, може в същото време и да ни обвързва.”

Тук О. К. говори за едно християнство, което свързва Изтока и Запада. Това ми се струва особено важно. Прието е да се мисли, че хората на изток и запад приемат и живеят християнството по различен начин. И това е така, но в търсенето на общото и конкретно в този пример с „пренасянето” на руското православие в Западна Европа след установяването на комунистическата диктатура в Русия, точно в тези „междинни” форми на изповядване на християнството, се открояват, излизат на преден план дълбоките му, общочовешки значимости.

„...когато научих за православните руснаци в Париж, аз започнах да ги наблюдавам с някаква уважителна завист: от една страна, те притежаваха пълнотата на молитвения и сакраментален живот, неповредено догматично наследство; от друга страна обаче, в тяхна среда ми беше трудно да дишам. Проблемът не беше в баналния конфликт между догматизма и свободомислието, а в атмосферата на всеобща нетърпимост, подозрителност, някаква глуха, напрегната агресивност, която се изливаше върху света, в който живеехме. Аз не знаех езика им, но усещах, че тяхното православие е белязано от травмата, която са преживели. Съчувствах им, но моята история беше друга. В нея нямаше нито обиди, нито плач за опропастената Русия, който лесно се прераждаше в идеология, нито жестока омраза към новите й стопани, нито носталгия по изчезналата монархия. Не е възможно, казваше ми вътрешният глас, това "друго слънце" да бъде винаги покрито от този тежък, почти непрогледен облак.”

Това, което е видял О. К. било истинско християнство и той бил впечатлен, но скоро усетил, че не всичко е наред. Често се случва първото ни впечатление да е възхищение, ние да сме привлечени, дори покорени от вярата, която виждаме в живота на отделни хора или общности. Появява се благородна завист, желание да сме част от тази общност, която живее едни по-висш живот. Но хората са си хора и неизбежно, по-рано или по-късно, идва моментът, в който виждаме нещо нередно, смущаващо, несъвършено. И колкото по-голямо е било възхищението ни в началото, толкова по-голямо е разочарованието ни в този момент. В християнството, обаче, има лек за този проблем, който не се среща другаде. Християнството е за хората, но не е от хората. То е от Христос. Винаги остава нещо, което не може да бъде засегнато от разочарование. Християнството е съюз, единение на човешкото с божественото. И, както Клеман, и ние си мислим: „Не е възможно мракът да е вечен, няма място, където Слънцето на Правдата да не може да проникне.” Но ето друг проблем. Как да разграничим човешкото от божественото, Бог от хората? Как на практика да преодолеем разочарованието си от хората без да станем отшелници? Къде да видим на практика това единение на божествено и човешко? Да, виждаме го в Христос, но Него го няма, Той е на Небето при Отец (по човешки говоря, както, може би, би казал ап. Павел), а ние сме тук с другите хора. Тук божественото винаги е примесено с човешкото, което често го омаловажава и обезмисля. Тук човешкото никога не е издигнато до пълнотата на божественото и това го прави разочароващо. Божественото и човешкото в християнството са неразделни. Това е така най-напред в личността на Богочовека Христос. Той е нашият съвършен пример и образец за въчовечена божественост и за обожествена човечност. У християните, обаче, това единение съществува в несъвършена, недовършена, само начената форма. Всички ние сме някъде по пътя, едни по-напред, други по-назад. Никой не е стигнал до целта, освен Исус, самата Цел. Но божественото и човешкото в християнството са също и неслитни, т.е. никога не се сливат до неузнаваемост, не се размиват и не се обезличават едно друго. Дори и когато християнинът достигне „мярката на ръста на Христовата пълнота”, той ще си остане човек, както и Христос си остава вечно човек след въплъщението. Мъдро казва Църквата: „100% Бог и 100% Човек”. И ако Бог толкова уважава свободната човешка воля, ако сам Той има толкова високо мнение за Човека, за човечността, че я запазва завинаги, че планира и осъществява нейното вечно неразделно и неслитно единение със собствената Си божествена природа, то какво основание имаме ние да се поддаваме на разочарованието!? Да, човекът е низко същество. Имаме безброй поводи да се убедим в това, гледайки другите и, най-вече, гледайки себе си. Но благоволил ли е Бог да ни открие поне малка част от Своя величествен план за единение на човешкото с божественото? Ако да, нека да виждаме тази светлина зад всяка човешка низост, защото Бог е Бог и може да облагороди и обожестви всеки човек.

За Клеман „красотата на творението е не само език Божи, но и предизвикателство, което сякаш ни тревожи и изисква някакъв отговор от нас”. Още преди да стане християнин, той е поразен от красотата. Бил е близо до самоубийство в младостта си, защото бил отчаян от „нищото”, надничащо зад тази красота. Мисълта за нищото, което е в началото и края на всичко съществуващо, наистина може да превърне възхищението от красивото и доброто в мотив за самоубийство. Докато мисълта за Твореца и Завършителя (Усъвършителя) на всичко е спасителна, защото ни открива смисъла, но и нещо повече, тази мисъл превръща възхищението от творението в мотив, стимул, вдъхновение за творчество. Чудно ли е, че всички велики творци на човечеството са споделяли идеята за Творец на всемира?!

Харесва ми мисълта, че красотата просветва най-вече зад човешките лица, особено детските. И аз мисля така. Няма по-красиво нещо от човешкото лице. Понякога ми е трудно да видя красивото в неживи или живи природни картини, или в човешки произведения. Не винаги разбирам възхищението на другите. Сигурно пък в други случаи намирам за красиви неща, които не биха впечатлили останалите хора. Тук става дума за субективни и многофакторно обусловени възприятия. Моите субективни предпочитания са към човека и най-вече лицето му. Това е красота!

По-нататък беседата насочва мислите ми към съмненията и страховете на християнина. Мъчно е за човека да приеме абсолютизма на християнството, радикалното отказване от всичко земно, безкомпромисното „никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене”, консерватизма на православните (в смисъл на правоверни, ортодоксални) християни. Владимир Зеленски говори за конфликта между „професионалните” християни (разбирам всички, включени в активно служение) и останалите, обикновени християни (миряни). Владимир Лоски се предпазвал от подтискащата църковна среда в Русия, четейки поезия. Александър Шмеман през свободното си време „бягал” от задълженията си на богослов, ректор и преподавател, като четял дневниците на френските писатели – атеисти.

Ето отговора на самия Клеман: „Някога имах щастието да срещна великия старец патриарх Атинагор. Той ми помогна да се освободя от страха пред другото, чуждото, различното. Той казваше, че се е отказал да мисли себе си и своята вяра като противоположни на нещо друго, да "вярва против". Да носи постоянно в себе си врага, дебнещ от засада: чужденеца, еретика, евреина. Във всекиго, когото срещаш на жизнения си път, можеш да се вглеждаш с любов, която държи за истината, но която не търси само своето, която те учи да виждаш брата си в светлината на бъдното му възкресение независимо от възгледите му. Същата способност усетих по-късно и при папа Йоан Павел II.”

Малко по-надолу става дума за френския социализъм от края на 19-ти век, в който няма утопизъм, разпалена мечтателност или кръвожадна възбуда. „Справедливостта бе техният бог.” – казва Клеман. Това ми напомня за моите родители, за старите добруджанци от рода на майка ми. Също както и много французи, възпитани в републиканските традиции след Френската революция, и българите в своето мнозинство в десетилетията след Освобождението се еманципирали от вярата си в Бога за сметка на ценности като справедливост, трудолюбие, патриархални добродетели. После, в десетилетията на атеистичната комунистическа диктатура тази тенденция придобива нова посока и пагубни размери. Поне две поколения българи бяха почти необратимо увредени от тази пропаганда. Ето защо и до днес виждаме едно масово разпространено болно левичарско мислене, което толкова пречи на България да върви напред.

След това Клеман отново говори за двете най-важни срещи в живота си: тези със смъртта и с красотата:

„И все пак главното, струва ми се, за мен беше срещата с тайната на човешкото лице. Всяко лице е пробив на трансцендентността в нашия свят. Питах се: как едно парче плът е получило способността да изрази тази тайна? От каква светлина се е изтъкало това, което наричаме личност?...”

Човешкто лице като „пробив на трансцендентността в нашия свят”. Чудесна мисъл! Да видиш божествената искра в едно лице на човек. Може ли да има нещо по-красиво?! Човекът е образ (икона) на Бога в този свят. Само човекът от всички Божи творения е личност. Думата личност има общ корен с лице. В това има дълбок смисъл. В човешкото лице може да бъде съзряно божественото. Целият човек (тяло и душа) е образ на Бога, но именно в човешкото лице може да бъдат открити визуални следи от тази забравена и замъглена истина.

Ние почти постоянно крием лицата си зад различни маски. Крием ги от другите, но не и от Него, от Христос:

„Но Христос вижда лицето, Той го разпознава зад маската, вглежда се дори през най-сгъстения мрак в него. Неговият поглед пробужда в нас личността. И тази фина светлина, която се излъчва незримо от човешкото лице, е всъщност Христовата светлина. И когато ние се вглеждаме в човека, когато се потапяме в неговия поглед, ние общуваме с неговия Първообраз, със Словото, което го е сътворило...

... Да, Писанието ни води към едно откровение на светлината, в което става явно онова, което е било скрито изначално в човека. Защото в Христос всеки човек, дори и плененият от тъмнината, е способен да се откъсне от властта й, за да се върне към светлината, която му е дарена. Към Божия образ, който е вложен в него. Човекът приема Христос като дар, но това става с усилие и затова животът на неговата вяра може да стане едно постоянно богоявление.”