ИЗЦЕЛЕНИЕ НА ЖЕНАТА С ГРЪБНАЧНО ИЗКРИВЯВАНЕ

(Лука 13:10-17) (проповед в ЕМЕЦ - Русе, 29.09.2013 г.)
В четвъртък имахме вечерна молитва, по време на която се радвахме на рядката възможност да се срещнем с д-р Еди Фокс, световен директор на World Methodist Evangelism и еп. Майк Уотсън, който осъществява епископски надзор в Годишната конференция на Северна Джорджия на Обединената методистка църква, в която има 1000 църкви, 1500 пастори и над 320 000 църковни членове. Той е президент на World Methodist Evangelism. Придружаваха ги и съпругите им. Мисля, че срещата беше насърчителна и полезна за всички, които присъстваха, а за мен беше и в известна степен изобличителна. Но искам да започна днешната си проповед с един фрагмент от тази среща, с една реплика, за която се сетих, разсъждавайки върху днешния евангелски текст: „Има ли някой, който да не се нуждае от Христос?” този реторичен въпрос, зададен от гостите, остана в съзнанието ми. Искам да си го зададем тази сутрин отново. Нуждаем ли се ние от Христос?
Евреите по времето на Исус очакваха Месията. Те си мислеха, че се нуждаят от Месия, който да възвърне славата на Израиля. Мислеха си, че знаят от какво имат нужда и формираха представата си за Месията според представата си за това, от което се нуждаят. В резултат всички те имаха погрешна представа.
Законниците и фарисеите живееха с фалшивото самочувствие на избрана нация. Те страдаха от това, че тяхната нация несправедливо е потискана и унижавана. Те се нуждаеха от Месия, за да възвърнат славата на своята нация. Те очакваха Месия, който да отхвърли омразната римска власт и самозванеца Ирод с неговите наследници, да възстанови величието на Храма и да превърне Израел в една суверенна и уважавана държава, Йерусалим – в световна духовна столица. В тази държава самите те щяха да бъдат аристократите, велможите, елита. В днешния текст представител им е началникът на синагогата. Той се разпорежда гордо, със самочувствие на важна личност, поучава простолюдието по духовните въпроси. Кога могат да се изцеляват и кога не могат. Но колко заблуден е той в погрешната си представа за Бога!? „Не ми идвайте да се изцелявате в извънработно време – казва той на простолюдието. – какво е това нахалство и незачитане на работното време за изцеления?! В събота е затворено за изцеления” Какво безсърдечие! Колко неадекватен е този човек! Как заслепява очите за човешкото нещастие и нужда гордостта. Началникът на синагогата не разпозна, че в неговата синагога беше дошъл самият Месия, Божият Син. Този, който е заслепен от гордост, загубва очи за нуждите на своите ближни. А който не може да прояви съчувствие и състрадание за човек, изпаднал в нужда, той не може да види Бога, не може да разпознае Месия. Той държи на спазването на закона и негодува срещу нарушителите, но това е лицемерно, защото не би бил толкова строг към себе си, ако беше в нужда. Дали той щеше да е толкова строг към себе си, ако беше живял 18 години с това отвратително гръбначно изкривяване? Едва ли. Но здравите нямат нужда от лекар, а болните.
Приятелите на началника бяха посрамени, когато Исус ги изобличи в лицемерие. В същото време множеството, простия народ се радваше искрено на славните дела, които вършеше Христос, радваше се заедно с изцелената жена. Множествата се радваха на Исус и Го следваха навсякъде. Дори той трябваше понякога да се крие от тях, да се уединява, за да се среща в молитва със Своя Отец. Следваха Го, защото Той изцеляваше болните и недъгавите, нахранваше гладните. Това, което те оценяваха в този учител, беше грижата за тялото. Те бяха бедни и за тях най-големите ценности бяха храната, облеклото и преди всичко физическото здраве. Но това също е една погрешна представа за Месия. Тя е ограничена, непълна. Те свеждат Месия до един, който може да върши чудеса, който ги храни и изцелява по чудодеен начин. Затова когато Исус доброволно и покорно тръгна към Голгота, те се отрекоха от него. Вместо Осанна, викаха Разпънете го. И в това книжници и фарисеи бяха заедно с множеството на простолюдието. И едните и другите Го осъдиха без да им мигне окото.
Изцелената жена е наречена от Исус Авраамова дъщеря. В Лука 19 гл. Исус казва на Закхей: „Днес стана спасение на този дом; защото и този е Авраамов син.” Названието Авраамова дъщеря или син е показателно. Исус го използва, за да посочи не просто израелтяни, а вярващи хора, християни, чеда на Авраам не по плът, а по дух, по вяра. Прегърбената жена разпозна в Исус истинския Божий Син. Когато Той я изцели, тя се изправи и славеше Бога. Не учителя, не изцелителя чародеец, а Бога. Тази жена беше изцелена, а Закхей се покая за алчността си. Нещо повече, те тръгнаха по пътя на спасението, те станаха Христови ученици. И това е единственото възможно нещо за човека, който разпознае в Исус Месия, Божия Син, Господ. Само учениците на Христос познават Неговата истинска същност. Само за тях Той е Господ и Спасител. Всички се нуждаят от Христос, но за да осъзнаеш истинските си нужди и за да бъдат те задоволени, трябва да станеш Христов ученик, християнин.
Христовите ученици в Евангелието имаха непълна представа за Господа. Едва в Деяния на апостолите, след Петдесетница, ние ги виждаме изпълнени със Святия Дух, с дръзновение да живеят един славен християнски живот, изпълнен с молитва, свидетелство и грижа за другите. Но дори и ние, днешните християни, познаваме нашия Господ само отчасти. Все още не е дошло времето, когато ще Го познаем напълно. Но ние можем да знаем достатъчно и ние можем да обогатяваме познанието си за Него ден след ден, докато сме в този земен живот. Можем да изкупваме благовремието.
И ние тази сутрин виждаме един Месия, Който обикаля по синагогите, отива навсякъде, където има хора, нуждаещи се от Него. Обикаля по градове и села. Той, олицетворението на Божията любов. Проповядва, разнася Благата вест. Един Месия и Господ, Който е господар на съботата, Който е господар и е по-голям от всички заповеди и правила. Един Месия, Който заповядва на нечистите духове и те му се покоряват. Няма земна или небесна сила, която да Му се опре. Който освобождава човека и никой след него не може да го пороби, да го подчини, да ограничи в нещо свободата му. Един Месия, Който толкова много възлюби хората, че смири Себе Си до смърт на кръст. Той е същият и днес. Той е навсякъде, където хора се нуждаят от Него и призовават името Му. Неговото всесилно Слово и днес заповядва на духовете, на стихиите, на всяка сила във вселената и те Му се покоряват, изпълняват волята Му. Неговото благо Слово променя човека. Тялото и душата, целия човек. Променя го напълно и го прави съпричастен на божественото естество. Въпреки че и днес хората продължават да го мразят, да заговорничат против Него, да Го предават, да Го хулят и обиждат, да Го отхвърлят, да Го затварят, да Го бият и убиват, да Го разпъват на кръст, Той е същият. Той идва при нас със Своята непобедима любов и ни пита: Имате ли нужда от Исус? Имате ли нужда от такъв Господ като мен? Изборът е наш. Ще бъдем ли посрамени от Божието изобличение или ще се зарадваме за славните Му дела? Лично аз не мога да отхвърля такава покана. Нуждая се от Исус? Кой би могъл да Го отхвърли?!

Защо Бойко Борисов бяга от всяко сътрудничество с Иван Костов „като дявол от тамян”

От предизборната кампания през 2009 година всички си спомнят оня клип със секирата и с посланието: „Гласуваш за Бойко – получаваш Костов”. Нали? Така БСП не само плашеше своя електорат, но искаше да отблъсне от ГЕРБ всички гласоподаватели, за които Костов е олицетворение на провалените надежди за леснопостижимо благоденствие. Тази тактика на БСП не успя. Не защото „предсказанието” от клипа не беше страшно за хората, а защото те интуитивно усещаха, че Бойко няма и не може да има нищо общо с Костов. Няма как те двамата да се сработят, да „теглят заедно в един впряг”. Все пак, през първата година на мандата Синята коалиция подкрепяше Правителството на ГЕРБ. Логично, имайки предвид високата степен на припокриване в предизборните програми за управление. Постепенно, обаче стана ясно, че ГЕРБ нямат намерение да изпълняват последователно собствената си програма. Лъсна в целия си блясък липсата на политическа воля за реформи, принципното неразбиране на начините на функциониране и на предимствата на пазарната икономика, устремното спускане по „пистата” на евтиния популизъм, деморализиращото залитане по прокомунистическата носталгия, безпринципната и непоследователна външна политика и т.н. Накратко, маските падаха една след друга и отдулу имаше ... други маски. В началото на мандата от СК предложиха коалиция във формат ЕНП (Европейска народна партия) с ясно разписани в споразумение общи цели и политики. Това гарантираше стабилно мнозинство от около 130 гласа, към което можеха да се прибавят отделни депутати или дори цялата група на РЗС, а в отделни гласувания и депутати от Атака. По някои въпроси дори имаше перспектива за постигане на конституционно мнозинство (мнозинство, изисквано за промяна на Конституцията – 2/3). Вместо това, ГЕРБ направиха правителство на малцинството. В никакъв случай с Костов, беше първото им ръководно правило. Бойко дори се опита да „прелъсти” СДС и Мартин Димитров за коалиция, но без Костов. Защо тази негативна фиксация? Кабинетът Борисов дълго време се крепеше на безусловната подкрепа на „собствените МУ” депутати и на безкритичната поддръжка от Атака и РЗС. Когато в един период преди президентските и местните избори Атака и РЗС се опитаха да демонстрират еманципация, просто групите им се разпаднаха. От тях се отделиха депутати, които станаха „независими”, подкрепящи ГЕРБ. С гениалната си интуиция Борисов беше напипал слабите места в Парламента и ги използваше безкрупулно в своя партийна и лична изгода. А неговата изгода, неговата страст беше и е властта. Сега, след преждевременния край на мандата му, след като скоропостижно „глътна вода” като власите – накрая на Дунава, е ясно, че неговите десни убеждения са просто тактически, а не вътрешно присъщи. Бойко стана десен, защото това беше необходимо, за да вземе властта. Когато конюнктурата предполагаше, той охотно реабилитираше бай Тошо и комунизма. И в тази роля стоеше далеч по-автентично, отколкото в „дясната”. Той се възхищаваше от Путин, но когато американците му скръцнаха със зъби, спря Белене. Скоро след което пък даде зелена светлина за провеждане на референдума и дори конституира Инициативен комитет в подкрепа на строителството на АЕЦ-а. После пак се извъртя и каза: „Три пъти НЕ!”. Но в едно остана последователен. Никога заедно с Костов! Бойко се възхищаваще и от Доган, когото определяше като най-силния политик на прехода. Страхът му от него стигна дотам, че да го обвини истерично, че го е „поръчал”. Но имаше един по-голям страх – Костов. Бойко е голям комплексар. Вече всички виждат това ясно. Но най-големият му комплекс е Костов. БСП не успяха да убедят избирателите в своето предизборно внушение: „Гласуваш за Бойко – получаваш Костов!”. Но все пак имаха известен успех. Техните PR-и успяха да разконспирират най-слабото място на самия Борисов. Те успяха да му внушат да бяга от Костов като „дявол от тамян”. За тях Костов беше и си остава голямата опасност. Ако Бойко беше направил коалиция с Костов и СК, нямаше да се стигне до тази политическа криза, отдавна щяхме да сме забравили за Белене, може би щяхме да сме в Шенген, монополите щяха да са в ъгъла, а БСП нямаше да се готви за нова тройна коалиция с ДПС и Кунева. Бойко бяга от Костов, защото той не е автентичен десен, а тактически десен, защото си има собстена партия и собствени депутати, които може да подарява комуто си ще на порции по 20 парчета. Защото държи на „свободата си” да остане безпринципен, свободно да лъже и лицемерничи, но да запази власттта колкото може по-дълго.

ЩЕ ДОИГРАЕМ ЛИ ИГРАТА

Щe доиграем ли играта?
попита ти и аз в захлас отвърнах: Да!
Но нещо трепна ми в душата
и осъзнах, че туй не бе игра.

А ти усмихна се игриво
и мъничко смутено, може би.
Игра и смут – о, колко е красиво!
Ще стигна ли до дъното на тез очи?

Играта е приятно занимателна,
забравяме умора, грижи, труд.
И затова изглежда привлекателна,
когато от въпроси сме във смут.

Внезапен телефонен звън прекъсна
тази многозначителна игра.
И работата мислите откъсна
от моята объркана глава.

Ще доиграем ли играта? -
попитах аз и ти в захлас отвърна: Да!
И върнаха се мислите обратно
във моята объркана глава.

22.06.2010 г.