Прочетох един материал, посветен на първата годишнина от смъртта на френския православен богослов Оливие Клеман, написан от свещеник Владимир Зеленски:

„Беседа с Оливие Клеман”, в-к „Гласове”, 26.03 – 01.04.2010 г.

http://www.glasove.com/article-7266.php

Четенето ми достави голямо удоволствие и открих ценни мисли, които реших да си запиша, заедно с мои бележки по тях. Може би ще са интересни и за други, които ще ги прочетат тук.

Това е въображаема беседа, която авторът така и не е успял да проведе приживе със своя учител, но е базирана на реално споделени мисли и тези на богослова.

В началото се разисква въпросът за духовното влияние, което са оказали руските православни мислители в Западна Европа и конкретно във Франция:

„...раждането на европейското православие, руско по всичките си корени и цялата си сетивност, но успяло да се свърже неразривно с нагласата на западната душа, с една друга историческа памет, която, обогатявайки ни, може в същото време и да ни обвързва.”

Тук О. К. говори за едно християнство, което свързва Изтока и Запада. Това ми се струва особено важно. Прието е да се мисли, че хората на изток и запад приемат и живеят християнството по различен начин. И това е така, но в търсенето на общото и конкретно в този пример с „пренасянето” на руското православие в Западна Европа след установяването на комунистическата диктатура в Русия, точно в тези „междинни” форми на изповядване на християнството, се открояват, излизат на преден план дълбоките му, общочовешки значимости.

„...когато научих за православните руснаци в Париж, аз започнах да ги наблюдавам с някаква уважителна завист: от една страна, те притежаваха пълнотата на молитвения и сакраментален живот, неповредено догматично наследство; от друга страна обаче, в тяхна среда ми беше трудно да дишам. Проблемът не беше в баналния конфликт между догматизма и свободомислието, а в атмосферата на всеобща нетърпимост, подозрителност, някаква глуха, напрегната агресивност, която се изливаше върху света, в който живеехме. Аз не знаех езика им, но усещах, че тяхното православие е белязано от травмата, която са преживели. Съчувствах им, но моята история беше друга. В нея нямаше нито обиди, нито плач за опропастената Русия, който лесно се прераждаше в идеология, нито жестока омраза към новите й стопани, нито носталгия по изчезналата монархия. Не е възможно, казваше ми вътрешният глас, това "друго слънце" да бъде винаги покрито от този тежък, почти непрогледен облак.”

Това, което е видял О. К. било истинско християнство и той бил впечатлен, но скоро усетил, че не всичко е наред. Често се случва първото ни впечатление да е възхищение, ние да сме привлечени, дори покорени от вярата, която виждаме в живота на отделни хора или общности. Появява се благородна завист, желание да сме част от тази общност, която живее едни по-висш живот. Но хората са си хора и неизбежно, по-рано или по-късно, идва моментът, в който виждаме нещо нередно, смущаващо, несъвършено. И колкото по-голямо е било възхищението ни в началото, толкова по-голямо е разочарованието ни в този момент. В християнството, обаче, има лек за този проблем, който не се среща другаде. Християнството е за хората, но не е от хората. То е от Христос. Винаги остава нещо, което не може да бъде засегнато от разочарование. Християнството е съюз, единение на човешкото с божественото. И, както Клеман, и ние си мислим: „Не е възможно мракът да е вечен, няма място, където Слънцето на Правдата да не може да проникне.” Но ето друг проблем. Как да разграничим човешкото от божественото, Бог от хората? Как на практика да преодолеем разочарованието си от хората без да станем отшелници? Къде да видим на практика това единение на божествено и човешко? Да, виждаме го в Христос, но Него го няма, Той е на Небето при Отец (по човешки говоря, както, може би, би казал ап. Павел), а ние сме тук с другите хора. Тук божественото винаги е примесено с човешкото, което често го омаловажава и обезмисля. Тук човешкото никога не е издигнато до пълнотата на божественото и това го прави разочароващо. Божественото и човешкото в християнството са неразделни. Това е така най-напред в личността на Богочовека Христос. Той е нашият съвършен пример и образец за въчовечена божественост и за обожествена човечност. У християните, обаче, това единение съществува в несъвършена, недовършена, само начената форма. Всички ние сме някъде по пътя, едни по-напред, други по-назад. Никой не е стигнал до целта, освен Исус, самата Цел. Но божественото и човешкото в християнството са също и неслитни, т.е. никога не се сливат до неузнаваемост, не се размиват и не се обезличават едно друго. Дори и когато християнинът достигне „мярката на ръста на Христовата пълнота”, той ще си остане човек, както и Христос си остава вечно човек след въплъщението. Мъдро казва Църквата: „100% Бог и 100% Човек”. И ако Бог толкова уважава свободната човешка воля, ако сам Той има толкова високо мнение за Човека, за човечността, че я запазва завинаги, че планира и осъществява нейното вечно неразделно и неслитно единение със собствената Си божествена природа, то какво основание имаме ние да се поддаваме на разочарованието!? Да, човекът е низко същество. Имаме безброй поводи да се убедим в това, гледайки другите и, най-вече, гледайки себе си. Но благоволил ли е Бог да ни открие поне малка част от Своя величествен план за единение на човешкото с божественото? Ако да, нека да виждаме тази светлина зад всяка човешка низост, защото Бог е Бог и може да облагороди и обожестви всеки човек.

За Клеман „красотата на творението е не само език Божи, но и предизвикателство, което сякаш ни тревожи и изисква някакъв отговор от нас”. Още преди да стане християнин, той е поразен от красотата. Бил е близо до самоубийство в младостта си, защото бил отчаян от „нищото”, надничащо зад тази красота. Мисълта за нищото, което е в началото и края на всичко съществуващо, наистина може да превърне възхищението от красивото и доброто в мотив за самоубийство. Докато мисълта за Твореца и Завършителя (Усъвършителя) на всичко е спасителна, защото ни открива смисъла, но и нещо повече, тази мисъл превръща възхищението от творението в мотив, стимул, вдъхновение за творчество. Чудно ли е, че всички велики творци на човечеството са споделяли идеята за Творец на всемира?!

Харесва ми мисълта, че красотата просветва най-вече зад човешките лица, особено детските. И аз мисля така. Няма по-красиво нещо от човешкото лице. Понякога ми е трудно да видя красивото в неживи или живи природни картини, или в човешки произведения. Не винаги разбирам възхищението на другите. Сигурно пък в други случаи намирам за красиви неща, които не биха впечатлили останалите хора. Тук става дума за субективни и многофакторно обусловени възприятия. Моите субективни предпочитания са към човека и най-вече лицето му. Това е красота!

По-нататък беседата насочва мислите ми към съмненията и страховете на християнина. Мъчно е за човека да приеме абсолютизма на християнството, радикалното отказване от всичко земно, безкомпромисното „никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене”, консерватизма на православните (в смисъл на правоверни, ортодоксални) християни. Владимир Зеленски говори за конфликта между „професионалните” християни (разбирам всички, включени в активно служение) и останалите, обикновени християни (миряни). Владимир Лоски се предпазвал от подтискащата църковна среда в Русия, четейки поезия. Александър Шмеман през свободното си време „бягал” от задълженията си на богослов, ректор и преподавател, като четял дневниците на френските писатели – атеисти.

Ето отговора на самия Клеман: „Някога имах щастието да срещна великия старец патриарх Атинагор. Той ми помогна да се освободя от страха пред другото, чуждото, различното. Той казваше, че се е отказал да мисли себе си и своята вяра като противоположни на нещо друго, да "вярва против". Да носи постоянно в себе си врага, дебнещ от засада: чужденеца, еретика, евреина. Във всекиго, когото срещаш на жизнения си път, можеш да се вглеждаш с любов, която държи за истината, но която не търси само своето, която те учи да виждаш брата си в светлината на бъдното му възкресение независимо от възгледите му. Същата способност усетих по-късно и при папа Йоан Павел II.”

Малко по-надолу става дума за френския социализъм от края на 19-ти век, в който няма утопизъм, разпалена мечтателност или кръвожадна възбуда. „Справедливостта бе техният бог.” – казва Клеман. Това ми напомня за моите родители, за старите добруджанци от рода на майка ми. Също както и много французи, възпитани в републиканските традиции след Френската революция, и българите в своето мнозинство в десетилетията след Освобождението се еманципирали от вярата си в Бога за сметка на ценности като справедливост, трудолюбие, патриархални добродетели. После, в десетилетията на атеистичната комунистическа диктатура тази тенденция придобива нова посока и пагубни размери. Поне две поколения българи бяха почти необратимо увредени от тази пропаганда. Ето защо и до днес виждаме едно масово разпространено болно левичарско мислене, което толкова пречи на България да върви напред.

След това Клеман отново говори за двете най-важни срещи в живота си: тези със смъртта и с красотата:

„И все пак главното, струва ми се, за мен беше срещата с тайната на човешкото лице. Всяко лице е пробив на трансцендентността в нашия свят. Питах се: как едно парче плът е получило способността да изрази тази тайна? От каква светлина се е изтъкало това, което наричаме личност?...”

Човешкто лице като „пробив на трансцендентността в нашия свят”. Чудесна мисъл! Да видиш божествената искра в едно лице на човек. Може ли да има нещо по-красиво?! Човекът е образ (икона) на Бога в този свят. Само човекът от всички Божи творения е личност. Думата личност има общ корен с лице. В това има дълбок смисъл. В човешкото лице може да бъде съзряно божественото. Целият човек (тяло и душа) е образ на Бога, но именно в човешкото лице може да бъдат открити визуални следи от тази забравена и замъглена истина.

Ние почти постоянно крием лицата си зад различни маски. Крием ги от другите, но не и от Него, от Христос:

„Но Христос вижда лицето, Той го разпознава зад маската, вглежда се дори през най-сгъстения мрак в него. Неговият поглед пробужда в нас личността. И тази фина светлина, която се излъчва незримо от човешкото лице, е всъщност Христовата светлина. И когато ние се вглеждаме в човека, когато се потапяме в неговия поглед, ние общуваме с неговия Първообраз, със Словото, което го е сътворило...

... Да, Писанието ни води към едно откровение на светлината, в което става явно онова, което е било скрито изначално в човека. Защото в Христос всеки човек, дори и плененият от тъмнината, е способен да се откъсне от властта й, за да се върне към светлината, която му е дарена. Към Божия образ, който е вложен в него. Човекът приема Христос като дар, но това става с усилие и затова животът на неговата вяра може да стане едно постоянно богоявление.”