"Бог да прости и вашите мъртви!"
Това е репликата на деня. Автобусите към гробищата са препълнени. Хората разговарят за това колко бързо лети времето, колко дребни и безмислени изглеждат нещата от живота, когато си изправен пред смъртта на близък човек. В разговора се включват и непознати. Смъртта сближава хората.
Аз обаче съм изнервен и мрачен. Не това е предствата ми за прекарване на почивния ден. Чакаме автобуса цял час. След това има ужасно задръстване и рейсът пълзи като костенурка.
А времето е прекрасно! Любимият ми сезон. Топла есен. Златна есен. Тази топлина е истинска. Не е плод на "усилията" на природата, както през пролетта; не е тежка и смазваща, както през лятото. Тази топлина е зряла, тя не се напряга, за да преодолее отиващата си зима, или за да се изперчи с рекордни летни горещини. Тази топлина е спокойна и мъдра. Тя знае силата си, не се нуждае от това да се докаже. Багрите й са меки, пастелени. Това време е активният ми сезон.
Но сега съм вътрешно неспокоен. Искам да се насладя на циганското лято, но нещо ми пречи.
Майка беше най-близкият ми човек. Тя си отиде тихо преди пет години. Не болестта й тежеше в последните дни. Чувството за вина ще е с мен до края на моите дни. Щастието на майките е щастието на техните деца. Майка нямаше много поводи за щастие. Всеки път на гроба се заричам, че следващия път ще отида в ден, когато не е задушница или годишнина, ще отида сам, за да си спомня наистина за нея, да мисля за нея, да разговарям с нея. Дори и това не съм направил. Но какъв смисъл има сега това за нея. Късно е! Искам да го направя не за нея, а за себе си. Надявам се така да преосмисля собствените си пътища, цели, усилия. Да ги пренасоча, да събера силите си и да получа вдъхновение. Искам да имам пълноценен и щастлив живот и заради майка, за да опровергая тревогите и сбъдна надеждите, с които тя си отиде.
Такива са мислите ми, докато запалваме свещи, преливаме с вино и вода, слагаме свежи цветя на гроба и мълчим.
На връщане съм по-спокоен. Явно днес няма да отида с фотоапарат в парка, да се разхождам сам и да снимам цветовете на есента. Животът е това, което ти се случва, докато си правиш планове. Плановете са за силните, за целеустремените. Не са за мен. Но защо заради моите провали трябва да страдат хората, които ме обичат!? И как мога да се надявам някой да ме обикне, като знам колко нещастие ще му причини това.
Моите мъртви са хората, които са ме обичали. Те са живели с моите успехи и провали. Правили са жертви заради мен. Правили са грешки заради мен. Боже, надявам се да си им простил за това!
"Бог да прости и вашите мъртви!"
Тези думи имат малко по-различен смисъл сега, нали.
