Петър Увалиев за Данила Стоянова

Попаднах случайно на този великолепен текст на Петър Увалиев за тази неизвестна за мен досега поетеса. Споделям го и тук. Нека да го има на още едно място. Може пък някой да попадне на него случайно и "да му свърши работа".

В памет на Данила Стоянова

Петър Увалиев

Тежи ми, боли ме, че приживе не изповядах на Данила Стоянова всичко, което сега се опитвам нескопосно да разкажа: възхищението и преклонението пред поетичното превъплъщение на тихата й мъка. И още по-тихата й мъдрост. Но кой би имал нечовешката дързост да заговори за смърт, вгледан в дълбоките й, умни очи, които чакаха чудо. Но знаеха, че това чудо не може да се стори:

Година вече чакам

моето лале да се разлисти,

обгърнато във багрите на пролетната лудост,

да бликне хладна свежест през затиснатите пори,

запънатите листи сънливо да разтвори,

да потреперва сладко в живи цветни тръпки,

най-после да е цвете, а не надеждна пъпка.

Омръзна ми да сменям

в чашите водата,

където клати своя гол,

зелен и кръгъл крак,

днес не издържах, протегнах се и го разтворих.

И с допира едва разбрах

стиснатите устни,

дъхът вътре сдържан - да не се изпусне;

моето малко цвете със сурова суета

криело в листите неразтворени

смъртта си.

Тези безбурно покъртителни редове са истинското чудо. Те са писани в 1977 г. от невръстна девойка, която излиза от живота още преди да е влязла в него. Данила Стоянова умира приживе, умира два пъти - веднъж косвено, през сътресението от светкавичната смърт на бащата, стрелочник в неначенатия й жизнен път, и още веднъж - пряко, в нейното собствено хождение по мъките на неумолимо, тромаво, ежедневно умиране. Би било напълно естествено тази дваж злочеста участ да изригне в неистови вопли. Такова е естеството на простосмъртните - моето и вашето.

Но Данила Стоянова е друга. Тя е надсмъртна. Затова тя не ридае. Тя не роптае. С потресающо неземна ведрина тя пише: "Аз зная само, че мойто погребение/не ще се състои./ Защото трудно се погребва този, /който е изравнил смъртта с живота/ и живее и във двете." Словоредът на тази пределна изповед е пределно непристорен. Той разчупва веригите на учебникарската граматика и кухия кънтеж на казионното гръмословие. Тази безпристорна разговорност е доказателство за непринудената вглъбеност на това необикновено българско момиче.

Когато срещнеш нещо...

Ако не можеш да го разбереш -

измисли си го.

И то ще ти даде най-силния си смисъл.

Убягва ли от погледа ти -

представи си го.

И ще видиш образа му най-истински.

Преди да го докоснеш -

усети го.

И всеки допир ще остане вече

груб и недостатъчен.

Когато срещнеш нещо,

срещни го с себе си -

и ще се срещнеш с него.

Мъчно може да си представи човек, че тази чувствена мисловност или мисловна чувствителност е Божи дар, проявен от едва ли не дете, още в 1975 г., малко преди то да бъде пронизано от светкавицата на двулика и злолика прокоба. Тази негова глъбина не е вносна, лесна и неуместна като ален лампаз към бозави потури. Тя е природна, самородна и благородна. Тя пресява, утаява и облагородява житейските изпитания на Данила Стоянова. И я превръща в чиста и лъчиста весталка на смъртта.

Други гледат на смъртта, приковани към ронливия бряг на живота. Очите на Димитър Бояджиев са много уморени от ужаса на скъдния му ден. За него е "вечно нощта безсърдечна", защото го мори съзнанието, че той непрекъснато изкупва отчаян "незнайна вина". Когато говори за чужда смърт, Пенчо Славейков дословно преписва Леопарди - "Моррино": "Ще умрем. Неведомо е всичко, освен нашата смърт". Но когато заговаря за собствената си смърт, псаломът на поета се превръща в наставническо завещание, което разпорежда на приятелите му какво да сторят, когато той умре. Колкото и да е покъртително надгробното ридание на Иван Вазов в "Сливница", то си остава литургично оправдание на една безсмислена смърт. Даже и вечните, "безбрежните води" на Яворовата "Нирвана" се помътват, когато в тях се оглежда "смъртта-ужасен призрак".

Данила Стоянова гледа на живота от гранитния бряг на смъртта. Затова тя, и само тя, може да говори и за "отдаване на това, което бях (и не съм) и няма да бъда". Затова тя, и само тя, е овластена да настоява, че "трябва да знаеш кой си/и имало ли е някого". Затова тя, и само тя, озарява с ново достойнство стария въпрос: "Какъв цвят има този свят?". За да намерят своя отговор, непредписан от заповедническа власт, и дваж по-заповедническа сласт, сетивата се напрягат, изопват се, жужат като пчела или струна. "Загърмява птичият полет в тихото". "Безшумни гръмотевици цепят луната". Но отговорът не иде. Защото самотното момиче знае много неща - и съзнава, че няма сила да ги разбере. И наистина, свръхчовешка сила му е необходима, за да разбере, че "в огромния въздух се раждаше смърт". Поезията на Данила Стоянова е летопис на този подвиг. Тя не споменава нищо за страшните телесни мъки, а само казва: "Аз усетих най-накрая болката на безкрая".

Гласът на Данила Стоянова е глас на този безкрай. Затова той няма да отшуми, а ще ромоли безкрай, за да възвестява всеки бъден ден нейния пророчески епитаф:

В памет! - бих изкрещяла.

В памет - бих ви задържала.

За секунда - да си взема паметта ви,

за да не изгние със телата.

И да си повтаря сама на себе си -

в памет! - на незапочнатото и невъзможно,

на отминалото начало на паметта.

Септември 1984 г.