ХРИСТИЯНСКАТА СВОБОДА

Защо християнството е най-свободния мироглед? Християнството е мироглед, основан на Божията любов, открита ни в личността на Исус Христос (Римл. 8:39). Любовта на Бога към Неговото творение и специално към човека е в основата, в същността, в началото и в края на християнството. Тази любов е границата на човешката свобода. А тази любов е необятна, следователно и за свободата няма граници.

Как да измерим свободата на един човек? Човек увеличава своята свобода чрез усвояване на нови знания и умения, чрез преживяване на нови опитности. Когато попадне в нова, непозната за него ситуация, човек се чувства неудобно, не знае какво да каже, какво да направи, как да се държи, чувствата му са объркани. Постепенно човек придобива опит и се научава да се справя, да живее в тази ситуация. Разширила се е територията, в която той се чувства добре, в която е свободен. Разширила се е, нарастнала е неговата свобода.

Доколко съществуват ограничения на свободата? Щом казвам, че любовта е граница на свободата, значи ограниченията са етични. Десетте заповеди от Библията, мислени като един надхристиянски етичен кодекс, са основата на една универсална човешка етика. Да вземем например заповедта „Не прелюбодействай!”. Тя е най-интересно предизвикателство за едно изследване на свободата. Сякаш самото естество на човека се бунтува срещу тази заповед. Не забранява ли тя „свободната любов”? Не противоречи ли тази заповед на самата същност на свободата? Не е ли всяка забрана в екзистенциален сблъсък с понятието за свобода?
За мен най-точния превод на „прелюбодейство” е злоупотреба с любовта. Не прелюбодействай означава не злоупотребявай с любовта. За да оправдае едно свое действие, че не е грях, а е просто изява на неговата свобода, човекът си служи с любовта. Наистина любовта ни оправдава. Можем да кажем всичко, да си помислим всичко, да направим всичко, което иначе би било грешно (престъпно, неетично), но „любовта покрива множество грехове”. Любовта превръща иначе грешната мисъл, дума, действие в добра мисъл, дума, действие. Но истинската любов, а не прелюбодейството, не злоупотребата с любовта.

В книгата Песен на песните възлюбената на три пъти се обръща към своите приятелки в моминството с думите: „Заклевам ви, йеруалимски дъщери, да не възбудите, нито да събудите любовта ми, преди да пожелае”. Тя копнее за близост със своя възлюбен. Ласките му са в мислите й и на яве и на сън. Но потиска своите чувства. Защо? Къде остава свободата, за която всеки човек с основание претендира? Защо да не може човек да даде воля на чувствата си, особено ако очаква те да са споделени? Двамата се обичат един друг и какво е това, което ги спира да вкусят плодовете на любовта си, какво ги кара да потискат чувствата си и да отлагат удоволствието и насладата от любовта?
Отговорът на този въпрос има две страни:

1. Любовта е взаимоотношение, а не само отношение на един човек към друг. Разбира се, има несподелена любов. Не казвам, че тя не е силна, но точно в нейната несподеленост е драматично трагичната й сила, нейната разрушителна и саморазрушителна сила. Само споделената любов, само любовта – взаимоотношение има съзидателна сила. Съзидателна и за двамата възлюбени, и за света около тях. Въздържането, подтискането на любовните чувства, докато се убедиш в тяхната взаимност, е единият отговор.

2. Любовта е обществен феномен. Тя никога не засяга само двамата души. Когато двама се влюбват, те забравят за всички около себе си и сякаш са сами на целия свят. И това им харесва. Те нямат нужда от никого и от нищо, освен един от друг. Но скоро нещата се променят. Младите разбират, че с връзката им не се изчерпва всичко в живота. И тук не става дума за това, че те ще се сблъскат със съпротива, с неразбиране, с предразсъдъци, с ревност, завист, съперничество и т.н. Не, много скоро те просто ще имат нужда да споделят своята радост от любовта и с други човешки същества. Ще осъзнаят, че има и други важни, добри и ценни неща, от които се нуждаят, за да е пълно щастието им. И че тяхната любов е нещо, което отваря нови хоризонти в техния живот, издига тяхната стойност като личност, че те взаимно се допълват, израстват заедно и поотделно и са способни за велики дела в обществото. И тази обвързаност на любовта с обществото прави от изключителна важност официалното, тържествено обявяване на любовта. Според Божия промисъл, обществото е приело брачната церемония, венчавката, да бъде официалното начало на любовта. Бракът е тайнствено свързване на двама души в доживотна любовна връзка. Не че любовта не е съществувала преди брака. Тя се е появила, бушувала е в гърдите и в стомасите на младежа и девойката, издавала се е в усмихнатите лица и поруменелите бузи, в разменените любовни признания и обещания, напирала е отвсякъде, но младите са я потиснали до официалната церемония. Разбирам, че това е неприемливо за нехристияните, или за тези, чието християнство е частично и избирателно, или изкривено. Но затова бракът е тайнство, защото не може напълно да се обясни рационално, защото Бог е Този, Който съчетава, Който създава любовната връзка и я поддържа.

И така, „Не прелюбодействай”, не злоупотребявай с любовта, е заповед, която слага ограничения на свободата, не за да я задуши, а за да я разшити, за да отвори пред нея нови хоризонти. Любовта е гориво на свободата, което й е нужно, за да превключи на трета космическа скорост и да премине отвъд границите на Слънчевата система.

Но да не се ограничаваме само в една заповед при тази етическа аргументация. Какво да кажем за „Не убивай”. Господ Исус ни показва сърцевината на тази заповед с думите Си от Евангелието: „Но аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда.” (Мат. 5:22). Е, приемаме, че нямаме право да отнемаме човешки живот, макар, честно казано, понякога да ни се иска еди-кой-си да не е между живите, обаче да не се гневим и да не можем да излеем гнева си, да не можем да кажем на някого колко сме му ядосани, това вече е прекалено. А и не е полезно. Не е полезно за нас да потискаме гнева си, не е полезно и за другия – той трябва да разбере, че не е прав, да се почувства зле, за да се поправи. И кой ще прецени има ли причина за гнева или не? Разковничето на това привидно противоречие, естествено пак е любовта. Тя е тази, която налага правилните ограничения. И в случая с тази заповед любовта е тази, която изяснява смисъла на ограничението и го превръща от "спирачка" за човешкото действие в "газ", стимул, катализатор за човека да разшири територията на своята свобода. Любовта превръща ограничителната заповед в освобождаваща. „Любовта изпълнява закона”. В двойната заповед за любовта от Новия Завет се съдържа, събира и изпълнява целият Закон.

Християнството е религия на свободата, ограничена от любовта.

Не, християнството е мироглед на свободата, освободен от любовта.

Християнството е освободена свобода, свобода на квадрат, мултиплицирана свобода.